Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

Станах, подпрях се с ръце на бюрото и се надвесих над него.

— Аркадий Иванович — казах аз, — кой ви е казал, че компютърът е бил свързан с делото за „Народна съвест“?

Той ме гледаше измъчено.

— А не е ли?

Не му отговорих.

— Бъдете така добър да ми предявите документа с това фалшиво искане — казах решително.

— Разбира се — каза той. — То е тук, при мен…

Уви, документът го нямаше и откривайки този факт, Аркадий Иванович се разтрепера.

— Нищо не разбирам — мърмореше той, — всички документи трябва да са тук…

— Не си правете труда — казах аз. — Заемете се със съставянето на обяснение до генералния прокурор. Разпита ви ще води вероятно той самият.

Разбира се, нервният и треперещ началник, дошъл при нас след съкращенията в КГБ, не можеше да не предизвика подозренията ми, но кой знае защо аз реших, че в случая той е подставена фигура. При всички положения бях длъжен да осигуря наблюдение върху него и затова дадох съответните указания на навреме появилия се Дроздов. Той веднага се обади в криминалната, свърза се с нужните хора и аз се успокоих. Докато Серьожа запознаваше Дроздов със състоянието на нещата, аз размишлявах над случилото се, пресмятайки възможните пътища на разследване, и нивото на работещата срещу нас организация ми вдъхваше все по-голямо уважение. Операцията бе проведена блестящо и загубихме много време.

— Всичко е ясно — каза Дроздов. — Хванали сте едър дивеч, момчета.

— Какво научи за погребението на Даниленко? — попитах аз.

— Нищо, за което да се хванем — каза Дроздов с въздишка. — Смъртният акт е фалшив, старецът е бил погребан от кооперация, а на погребението е присъствал само адвокатът. Именно той е платил всичко.

— А името на този адвокат?

— Тополев, но в списъците на московската градска адвокатска колегия няма такъв — каза Дроздов.

Елегантният ресторант в сутерена на една къща на Арбат бе потънал в полумрак. На масите горяха разноцветни свещи, а на сцената бавно танцуваше двойка полуголи танцьори. Бък се оказа пълен мъж е тежка челюст и в погледите му, хвърляни от време на време към Нина, имаше уморен интерес с оттенък на зле скрито презрение. Той беше собственик на ресторанта и явно можеше да си позволи каквото си иска. Сега мислеше какво още да си поиска.

— Как се запознахте с него? — попита той с подозрение.

— Защо питате? — запита Нина и сви рамене.

— Защото не знам нищо за вас — каза той. — Намирате се в много лошо положение, госпожице. Покровителя ви вече го няма, а се опитвате да се правите на значима личност.

— Той каза, че мога да разчитам на приятелите му — призна Нина.

Бък изсумтя.

— Старецът беше непоправим романтик — каза той с въздишка. — Вярваше в безкористното приятелство. Разбира се, ако беше жив, щеше да има смисъл, но защо да ви помагам сега, когато го няма?

— Значи сте реалист? — попита Нина и вдигна чашата си.

Той кимна и се усмихна криво.

— Винаги съм бил. Феликс преувеличаваше приятелството ми, което винаги се основаваше на взаимния интерес. За да започна да ви помагам в степента, на която разчитате, трябва да бъда значително заинтересован.

Нина отпи глътка вино и хвърли поглед към танцуващите.

— И с какво бих могла да ви заинтересувам?

Бък изсумтя, изпи коняка си на един дъх и посегна към цигарите.

— Във всеки случай женското ви обаяние слабо ме вълнува — направо каза той. — Трябва да знаете, че в това отношение съм особено взискателен.

— Всъщност изобщо не смятах да повдигам въпроса — каза Нина.

Той си запали цигара и дръпна дълбоко.

— Но ще се наложи — каза той. — Удовлетворението е единственото, с което можете да ме спечелите.

— Не разбирам — каза Нина.

Той се усмихна похотливо.

— Трябва да ме задоволите, мила. След това ще започна да се грижа за вас. Разбирате ли?

Нина издържа погледа му и отвърна:

— Страхувам се, че няма да стане. Изглежда, ще се наложи да мина без такъв покровител като вас.

Той набоде с вилицата си една маринована печурка и я задъвка с апетит.

— Забравих да ви предупредя — студено произнесе той. — С мен не може така. Ако се откажете от покровителството ми, ще взема всичко. Ясно ли е?

Нина се усмихна горчиво.

— Нима?

— Не понасям самонадеяни жени — каза той.

Нина не отвърна и се зае със салатата от крабове. Докато ядеше, чувстваше, че събеседникът й я наблюдава.

— Добре ли познавахте Феликс? — попита тя.

— Достатъчно.