Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— Това похищение, ако, разбира се, е имало такова, представлява грандиозно събитие. Даваш ли си сметка? — опитах се аз да развлека Серьожа.

— Да — все така мрачно отвърна той, — изпуснахме го този компютър, Александър Борисович.

— По дяволите компютъра — възкликнах. — Поели са такъв риск, защото се усетили, че сме се добрали до нещо важно. За пръв път не се влачим след тях, а атакуваме!

— Приятно ми е, че това ви радва — не смени тона Серьожа. — Би било добре да осъзнаете и че възможностите им са далеч по-значителни, отколкото предполагахме.

— А какво предполагахме? — попитах с интерес.

— Предполагахме нелегална комунистическа организация от пропагандно-терористичен тип — каза Серьожа. — Нима не е така?

— А защо сега мнението ти се промени?

— Защото, за да изнесеш компютър от зданието на Генералната прокуратура, не е достатъчно да имаш отбор убийци. Те имат агенти в нашите редици, Александър Борисович.

— Всъщност никога не съм се съмнявал в това — забелязах аз. — Представяш ли си каква каша можем да забъркаме въз основа на тази кражба?

— Не ме интересуват кашите — надменно произнесе Серьожа, — интересува ме програмата на този компютър. Може би там е било всичко за „Народна съвест“.

— Не се притеснявай, Серьожа — успокоих го аз. — Ще ги намерим.

След пристигането си в прокуратурата започнах широки настъпателни действия. Началникът на милиционерската охрана на сградата, който отначало се отнесе с мен доста лекомислено, много бързо разбра, че смятам да направя голям въпрос, и се паникьоса. Незабавно беше съставен протокол за кражба от охраняван обект на особено важно веществено доказателство и скоро в прокуратурата бяха извикани всички пазачи, стояли на пост през нощта на петък срещу събота. Началникът на охраната лично започна следствие, умолявайки ме да му дам шанс. Нямах нищо против и той се зае с разкопките, докато двамата със Серьожа бродехме из лабораторията в търсене поне на някакви следи от престъплението.

Накрая някои работи започнаха да се изясняват. В събота сутринта в прокуратурата се появили двама души със съответните документи за извършване на спешна поправка на компютърна техника. Оказва се, че от прокуратурата е постъпила заявка за такава спешна поправка. Тъй като тя се оказала по-сложна от очакваното, двамата предложили да откарат посочения в квитанцията компютър в работилницата си. По този повод съгласно инструкцията бил съставен акт, изброяващ всички реквизити на ремонтната организация. Най-беглата проверка на тези данни показа, че в природата не съществува такава организация, а всички оставени от „служителите й“ документи са прекрасно изработен фалшификат. Добросъвестните пазачи бяха записали номера на автомобила им и спешната проверка установи, че той е откраднат от гаража на фирма, търгуваща с компютри. Чиста работа.

— Е — казах на подполковника от милицията, началник на охраната, — какво ще правим?

— Просто не мога да си представя как е могло да се случи — каза той, бършейки чело с носната си кърпа.

— Изгответе обяснителен доклад за генералния — казах с въздишка.

Оставаше още една малка следа — поръчката за ремонта от прокуратурата. Тази поръчка можеше да бъде оформена само вътре в нашето учреждение и това можеше да ни даде някаква информация. Но какво беше изумлението ни, когато стана ясно, че поръчката за ремонт на компютъра е постъпила от юриста втори клас Сергей Семенихин, което и беше официално регистрирано в съответните документи.

— Александър Борисович — бърбореше объркано Серьожа, — кълна ви се…

— Ти си се побъркал — прекъснах го аз. — Нито за секунда не съм се съмнявал в теб, Серьожа, въпреки че сметката на тези гадове е много точна. Когато започне служебното разследване, ще ти се наложи да се поизпотиш.

В Генералната прокуратура спешно бе докаран началникът на стопанското управление Аркадий Иванович Минин, оформил тази поръчка, й той съобщи, че документът с искането се е оказал на бюрото му сред много други и той незабавно му е дал ход, разбирайки важността на нашето разследване.

Аз се наежих.

— Какво разследване имате предвид, Аркадий Иванович? — попитах аз с усмивка.

— Вашето, разбира се — отвърна той и видях как изведнъж пребледня. — Цялата прокуратура говори за него.

— Интересно — казах аз. — И какво разследваме?

Направо му се разтрепераха устните, но той ги прехапа.

— Стига, Саша — помоли той, усмихвайки се доста жалко. — Имам предвид „Народна съвест“, разбира се.