Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— Най-после започнахте да работите истински — измърмори той, имайки предвид и успехите ни в Подмосковието.

Обадих се в криминалната, търсейки Грязнов, и след като научих, че е на някаква операция, казах да му предадат, че ми трябва спешно. После отидох при членовете на още неразформированата си бригада и проведох с тях кратко производствено съвещание, мобилизирайки ги да залегнат с всички сили за установяването на данните по отношение на Феликс Захарович Даниленко. Известно време след това бях зает с друго дело, доведоха ми на разпит един от подмосковните убийци и аз го проведох на образцово-показно равнище, измъквайки от подследствения редица важни признания. Впрочем нямах голяма заслуга за това, защото убиецът съвсем беше омекнал и заради съдействието на следствието бе готов на всичко.

В края на работния ден Сергей откри в архивните документи на КГБ да се споменава Феликс Даниленко. По време на войната изпълнявал задачи на командването в тила на врага, след войната — също. Пишеше, че за изпълнението на държавна задача на територията на чужда страна е бил представен за награда — орденът „Червено знаме“. Още в края на седемдесетте преминал на аналитична работа, работил под ръководството на полковник Синюхин. В края на осемдесетте благополучно се пенсионирал, изобличен от младите реформатори от КГБ в безпринципност и аполитичност. Надали от тази информация можеше да бъде извлечен някакъв криминален подтекст.

Грязнов ми се обади към края на деня, съобщи ми, че е затънал до шия с ликвидирането на владимировската бандитска групировка, но от Мамедов нямаше новини. Разказах му накратко за Даниленко и той обеща да се включи веднага щом се освободи. Ексхумацията на починалия пенсионер не го интересуваше и аз го обвиних в безсърдечие.

— Не се разстройвайте, Александър Борисович — каза ми Семенихин. — Ще извършим ексхумацията съвместно със Семьон Семьонович и медиците от Московското бюро по съдебна медицина. Само че какво ще правим с този труп, дори и да се окаже, че смъртта е насилствена?

— Какво искаш да кажеш? — не разбрах аз. — Ако смъртта е насилствена, ще разследваме делото и ще почнем да закопаваме „Съда на народниците“.

— Точно там е въпросът — възрази Серьожа. — Като се има предвид степента на секретност, този Даниленко е така прикрит, че и с лупа не можеш да го намериш.

— Ще го намерим, Серьожа — казах уверено. — Само лупа да има…

Завръщането й беше уморително и дълго. Многобройните митничари много внимателно изучаваха колата й, съдържанието на куфарите й, а и нея самата, опитвайки се да си изкарат или подкуп, или някакво друго насрещно предложение. Нямаше за какво да се заядат и тя ги игнорираше. Преминаващите шофьори я гледаха с интерес, а в Белорусия две чевръсти жигулита дори се опитаха да я спрат. Нина лесно им се изплъзна, но след пристигането си в Русия започна да търси начин да се сдобие с оръжие. Разбираше, че представлява огромно изкушение за пътните грабители, затова в Смоленск се снабди с милиционерска гумена палка, няколко спрея и дори граната със сълзотворен газ. Някакъв подозрителен тип й предлагаше автомат „Калашников“, но тя предвидливо се отказа. Катаджиите я спираха толкова често, че успя да свикне със стандартните им въпроси и отговаряше също така стандартно. Надяваха се, че е чужденка, и се опитваха под измислен предлог да й измъкнат глоба без квитанция, но тя познаваше правилата на пътното движение дори по-добре от тях и всеки път ги правеше смешни.

— Началник — снизходително казваше тя, — между другото аз съм бивш старши лейтенант от милицията, така че теслите са излишни.

Обикновено този аргумент беше решаващ. Очевидните промени, извършващи се у нея, им правеха неотразимо впечатление.

Тя пристигна в Москва в един особено горещ ден и от бръмченето на климатика в колата й я болеше главата. За последен път я спря инспектор от ДАИ на влизане в столицата, внимателно провери документите й, огледа колата и поклати глава.

— Такива джипове карат само рекетьорите — каза той.

— Може би често ги спирате? — усмихна се Нина.

Той й върна документите и отдаде чест.

— Ще ви я вземат — каза той с въздишка. — По-добре я продайте.

— Ще се оправя — каза Нина.

В плика, който й предаде бившият жител на Барселона, беше адресът на пощата, където трябваше да се обърне за писмо до поискване. Въпреки че живя в Москва почти една година, тя не познаваше добре града и доста се лута, докато намери необходимия пощенски клон. Предадоха й стар оръфан плик и даже й казаха: