Луиза Пенни - Отровни думи

Час по-късно Арман Гамаш излезе от гората, спусна се по склона и стигна до Трите бора. На прага на бистрото си пое дълбоко въздух, овладя емоциите си и прекрачи вътре.

Трябваха му няколко секунди, за да привикнат очите му със сумрака. Тогава видя Габри зад бара — там, където винаги бе стоял Оливие. Едрият мъж се бе стопил, отслабнал. Изглеждаше съсипан от грижи. Уморен.

— Габри — проговори Гамаш. Двамата стари приятели се гледаха напрегнато.

— Мосю — отвърна Габри. Размести бурканите с разноцветни бонбони, поставени върху излъскания дървен плот, и излезе отпред. Предложи на главния инспектор анасонова луличка.

Минути по-късно в бистрото влезе Мирна и завари Габри и Гамаш да седят кротко пред огнището. Разговаряха. Главите и коленете им почти се докосваха. Между тях стоеше недокосната анасонова луличка.

Когато жената влезе, вдигнаха поглед.

— Извинете — спря се тя на вратата. — Ще дойда по-късно. Само исках да ви покажа нещо.

Книжарката подаде парче хартия на Габри.

— И аз имам такова — отвърна готвачът. — Най-новото стихотворение на Рут. Какво означава според теб?

— Не знам.

Още не можеше да свикне, като идва в бистрото, да я посреща само Габри. Оливие бе в затвора и Мирна не можеше да се отърси от чувството, че на мястото му липсва нещо жизненоважно. Сякаш някой бе отсякъл един от трите бора.

Случващото се бе мъчително. Селото бе разкъсано и потресено. Жителите искаха да подкрепят Оливие и Габри. Арестът ги хвърли в ужас. Не можеха да повярват. Но знаеха, че главен инспектор Гамаш не би постъпил така, ако не е напълно сигурен.

На всички бе ясно колко много бе струвало на детектива да сложи белезници на свой приятел. Изглеждаше невъзможно да защитиш единия, без да предадеш другия.

Габри се изправи и Гамаш го последва.

— Просто наваксвахме с новините. Знаеш ли, че на главния инспектор му се е родила още една внучка? Зора.

— Честито! — Мирна се приближи и прегърна щастливия дядо.

— Имам нужда от глътка свеж въздух — обяви готвачът. Внезапно бе усетил, че не го свърта на едно място. На вратата се спря и попита: — Идвате ли?

Главният инспектор и Мирна го настигнаха и тримата бавно закрачиха през затревения селски площад. Всички можеха да ги видят. Гамаш и Габри бяха заедно. Раната не бе заздравяла, но и не ставаше по-дълбока.

След малко Габриел спря и погледна детектива право в очите:

— Нали знаете, че Оливие не е извършил престъплението?

— Възхищавам ви се, че продължавате да го подкрепяте.

— Знам, че в него има и тъмни кътчета. Едва ли ще се изненадате, че поне едно от тях ми е любимо.

При тези думи Гамаш се подсмихна.

— Но имам един въпрос, на който искам да ми отговорите — добави Габри.

— Oui?

— Ако Оливие е убил Отшелника, защо му е да мести трупа? Защо би го замъкнал до имението „Хадли“, където ще го открият? Защо не го е оставил в колибата или скрил в гората?

Явно готвачът не можеше да се примири, че партньорът му е убил човек.

— По време на делото този въпрос получи отговор — обясни Гамаш търпеливо. — Някой е щял да стигне до колибата съвсем скоро, Рор е разчиствал пътеката, която е щяла да го заведе право там.

Габри кимна неохотно. Мирна наблюдаваше разговора, щеше ѝ се приятелят ѝ най-сетне да приеме неоспоримата истина.

— Знам — продължи готвачът, — но защо го е преместил в имението „Хадли“? Защо не го е занесъл по-навътре в гората, където животните са щели да се погрижат за останките?

— Защото е осъзнавал, че трупът не е най-уличаващото доказателство против него. А колибата. Години наред там са се трупали следи: пръстови отпечатъци, косми, храна. Нямало е как да изчисти всичко това, поне не веднага. Така че се е опитал да насочи нашето разследване към Марк и имението „Хадли“, за да спре разчистването на пътеките. Смятал е, че ако хотелът на семейство Жилбер фалира, няма да има нужда от горски маршрути за езда.

Гамаш говореше спокойно. В тона му не личеше и следа от нетърпение, макар че имаше пълното основание да се изнервя. Поне за десети път Мирна присъстваше на разговор, в който главният инспектор обясняваше едно и също на Габри, а той продължаваше да не вярва. Дори и в този момент клатеше глава.

— Съжалявам — завърши детективът напълно откровено. — Друго заключение бе невъзможно.

— Оливие не е убиец.

— Съгласен съм. Но е извършил убийство. Непредумишлено. Непреднамерено. Нима не допускате възможността, че е способен да убие от гняв? Години наред се е старал да накара Отшелника да му даде съкровището и се е боял, че може да го изгуби. Убеден ли сте, че това не би накарало Оливие да прибегне до насилие?