Луиза Пенни - Отровни думи

Затова той събрал съкровищата си — техните съкровища — и се скрил заедно с тях в гората. Щял да изчака всичко това да отмине, хората да се откажат. Да се върнат у дома. Да го оставят на мира.

Тогава щял да продаде ценните вещи. Да си купи частен самолет и луксозни яхти. Къща в Челси, лозя в Бургундия.

Дали това щяло да го направи щастлив? Дали най-сетне щяло да задоволи жаждата му?

„Ако узнаете какво е обичал вашият Отшелник, може би ще намерите и убиеца“ — казала бе на детектива Естер, една от (Предишните на племето хайда. Дали Отшелника е обичал парите?

Отначало, може би.

Но нима не бе използвал пари като тоалетна хартия? Нима полицаите не бяха открили двайсетдоларови банкноти, натъпкани между дървените трупи в стените на колибата вместо изолация?

Дали Отшелника е бил влюбен в своите съкровища? Отначало, може би.

Но после бе започнал да ги раздава. За да си купи с тях мляко, сирене и кафе.

И другар.

Когато арестуваха и отведоха Оливие, Гамаш седна с поглед, прикован в торбичката. Какво можеше да е по-ужасно от Хаос, Отчаяние, Война? От какво бягаше дори една планина? Главният инспектор бе мислил дълго върху тези въпроси. Какво преследваше хората до последния им дъх и ги измъчваше най-вече на смъртния им одър? Какво ги гонеше, тероризираше и дори успяваше да накара някои да паднат на колене? Предполагаше, че знае отговора.

Разкаянието.

Разкаяние за изречени неща, за постъпки, извършени и неизвършени. Съжаление, че не са се превърнали в онова, което са нежели да бъдат. И за онова, в което са се провалили.

Накрая, след като остана сам, главният инспектор развърза торбичката и надникна в нея. Тогава осъзна, че е грешал. Най-ужасното нещо не беше разкаянието.

Клара Мороу почука на вратата на ателието.

— Готов ли си?

— Готов съм — отвърна Питър и излезе, като бършеше петната маслена боя от ръката си. От известно време накапваше дланите и пръстите си с бои, за да си помисли Клара, че работи усилено. Всъщност бе завършил картината си преди няколко седмици.

Най-после го бе признал пред себе си. Просто не бе казал на други хора.

— Как изглеждам?

— Страхотно — усмихна се той и посегна да махне троха хляб от косата на съпругата си.

— Пазех си я за обяд.

— Ще те заведа на обяд — обеща Питър и излязоха от къщата. — Ще празнуваме.

Качиха се на колата и потеглиха към Монреал. В онзи ужасен ден, когато бе взела портфолиото си от галерия „Фортен“, Клара се спря пред скулптурата на Емили Кар. На пейката имаше жена, която обядваше, затова художничката поседна в другия край и дълго гледа дребната бронзова фигура. И коня, кучето и маймуната. Ву.

Нищо във вида на Емили Кар не подсказваше, че е една от най-великите художнички в света. Изглеждаше като обикновена жена, която можеш да срещнеш в автобуса. Беше ниска, малко пухкава и доста невзрачна.

— Малко прилича на вас — чу се глас до Клара.

— Така ли? — отвърна художничката, макар да не виждаше нищо ласкаво в изказването.

Жената, която я бе заговорила, бе около шейсетгодишна. Добре облечена. Самоуверена и спокойна. Елегантна.

— Казвам се Терез Брюнел — протегна ръка към нея дамата. Когато забеляза объркването, изписано на лицето на Клара, добави: — Комисар Брюнел. От Sûreté du Québec .

— Да, разбира се. Простете. Бяхте в Трите бора с Арман Гамаш.

— Това ваши творби ли са? — кимна Брюнел към портфолиото.

— Да, снимки на картините ми.

— Може ли да погледна?

Клара отвори папката и дамата от Sûreté заразглежда фотографиите. Усмихваше се, коментираше и от време на време си поемаше въздух. Но се спря на една от картините. Беше портрет на радостна жена, която се бе обърнала напред, но гледаше през рамо някъде зад себе си.

— Красива е — заяви Терез. — Бих се радвала да се запозная с кея.

Клара не отговори. Просто чакаше. След минута събеседницата ѝ примигна, усмихна се и я погледна.

— Има нещо притеснително. От нея се излъчва божията милост, но е станало нещо току-що, нали?

Художничката продължаваше да мълчи, втренчила поглед в репродукцията на собствената си картина.

Терез Брюнел се загледа още веднъж в портрета. Изведнъж рязко си пое въздух и се обърна към събеседничката си:

— Грехопадението. Боже мой, нарисувала сте грехопадението. Онзи миг. Тя дори не го осъзнава, нали? Не напълно, но долавя нещо — предчувства ужаса, който я грози. Грехопадението.

Терез притихна, докато се взираше в красивата блажена жена. И онова едва забележимо, почти невидимо предусещане.