Луиза Пенни - Отровни думи

Клара кимна:

— Да.

След секунди Терез прошепна един въпрос толкова тихо, че художничката не бе сигурна дали дамата е произнесла думите на глас. Може би бе само повей на вятъра.

— От какво се боите?

Клара се колеба дълго, преди да проговори. Не защото не знаеше отговора, а защото никога досега не го бе казвала гласно:

— Боя се, че няма да разпозная рая.

Настъпи мълчание.

— Аз също — призна едва чуто комисар Брюнел.

Написа на листче поредица от цифри и го подаде на художничката:

— Ще проведа един разговор, когато се върна в кабинета си. Това е моят телефон. Обадете ми се днес следобед.

Клара постъпи точно така и за нейно удивление се оказа, че полицейската служителка ѝ е уредила среща с главния куратор на Музея за съвременно изкуство в Монреал, за да му покаже портфолиото си.

Това беше преди няколко седмици. Оттогава се случиха много неща. Главен инспектор Гамаш бе арестувал Оливие за убийство. Всички бяха уверени, че е станала грешка. Но когато започнаха да излизат наяве все повече доказателства, ги бе завладяло съмнение. Междувременно Клара бе занесла папката с творбите си в музея. И я бяха поканили на следваща среща.

— Не те викат, за да ти откажат — заяви Питър, докато шофираше с превишена скорост по магистралата. — Никога не съм чувал за галерия, която кани творец на среща, за да го отхвърли. Новините са добри, Клара. Направо страхотни. Това е много по-хубаво от всичко, което можеше да направи Фортен за теб.

Художничката си позволи да допусне, че наистина е така.

А Питър караше и си мислеше за картината на неговия статив. Картината, която вече бе приел за приключена. Същото важеше и за кариерата му. На бялото платно бе изобразил голям черен кръг — почти затворен, но не напълно. Там, където бе прекъснат, бе поставил точки.

Три точки. За безкрайност. За общуване.

В мазето на своя дом Жан Ги Бовоар разглеждаше омачканите листчета хартия. Чуваше как Инид се суети горе, докато приготвя обяд.

През последните седмици слизаше в мазето при всеки удобен случай. Пускаше телевизора на някой спортен канал и сядаше на бюрото си с гръб към екрана. Хипнотизиран от листчетата. Таил бе надежда, че откачената дърта поетеса е написала всичко на цял лист хартия и после го е накъсала на лентички. Ако беше така, щеше по-лесно да ги сглоби, сякаш са парченца от пъзел. Но не, оръфаните ръбове на листчетата не съвпадаха. Трябваше да открие смисъла в думите.

Бовоар бе излъгал началника си. Не го правеше често и не можеше да си обясни защо го бе сторил този път. Казал бе на главния инспектор, че е изхвърлил всички глупави думи, които Рут бе залепила на вратата му, бе пъхнала незабелязано в джоба му или бе връчила на други хора, за да му ги предадат.

Искаше да ги изхвърли, но още по-силно бе желанието му да разбере какво означават. Беше почти безнадеждно. Главният инспектор навярно можеше да разшифрова загадката, но за Бовоар поезията бе огромна глупост. Дори под формата на цяло произведение. Нямаше начин да се справи със задачата да сглоби цяла поема от хаотични фрагменти.

Но полагаше усилия. В продължение на седмици.

Плъзна едно от листчетата между други две и премести парче хартия най-отгоре.

Надигна бутилката бира.

— Жан Ги-и-и! — призова го напевно жена му. — Обядът е сервиран.

— Идвам.

Инид го повика още веднъж, но той не отговори. Продължи да се взира в стиховете. И тогава пред погледа му попаднаха пухкавите лапички, които висяха от един рафт над бюрото му. На нивото на очите. Плюшеният лъв, който незабелязано бе прибрал от пансиона. Отначало го бе отнесъл в стаята си за компания. Сложил го бе на стола, за да го вижда, докато лежи на леглото. И да си представя, че на мястото му е тя. Подлудяващ, страстна, изпълнена с енергия. Нахлуваше в пустите и тихи кътчета на живота му и ги изпълваше. С живот.

Когато приключиха работата по случая, прибра лъвчето в багажа си и го донесе тук. Където Инид никога не слизаше.

Добрата лъвица. С мека кожа и усмивка. „Wimoweh, а-wimoweh“ — тананикаше си Бовоар под нос, докато четеше последната строфа: