Луиза Пенни: Сенки в снега

— Ужасен човек!

Емил се замисли, сетне се протегна и сложи длан върху ръката на Гамаш, с която той бе хванал дръжката на вратата.

— Merci — промълви главният инспектор — за всичко, което направи за мен.

— И аз ти благодаря. Значи според теб мадам Макуъртър има нужда от малко помощ?

— Да, така смятам. — Арман отвори вратата на колата и Хенри скочи вътре. — Но пък също така си мисля, че нощта може да е ягода.

Емил се разсмя.

— Ще ти кажа нещо, но да си остане между нас. И аз така смятам.

Три часа по-късно главният инспектор и съпругата му седяха в удобната дневна у дома си, а в камината тихо пращеше огън.

— Обади се Емил — рече Рен-Мари. — Помоли ме да ти предам съобщение.

— О?

— Каза „три мумии“. Това говори ли ти нещо?

Гамаш се усмихна и кимна. За Питсбърг бяха заминали три мумии, но Дъглас бе докарал от Египет само две.

— Мислех си за онова видео, Арман.

Детективът свали полукръглите си очила и попита:

— Искаш ли да го гледаме?

— Ти искаш ли да го гледам?

Замисли се.

— По-скоро не, но ако имаш желание, бих го гледал с теб.

Жена му се усмихна.

— Merci, нямам желание.

Целуна я нежно и двамата потънаха в четивата си. Рен-Мари хвърли поглед над книгата си към Арман.

Знаеше всичко, което й бе нужно.

Габри стоеше на бара в бистрото с кърпа в ръка и бършеше чаша. Около него приятели и клиенти бърбореха и се смееха, четяха или просто седяха мълчаливо.

Беше неделя следобед и повечето посетители още бяха по пижами. Габри също.

— Много искам да ида във Венеция — мечтаеше на глас Клара.

— Претъпкана е с туристи — отсече Рут.

— Откъде знаеш? — попита я Мирна. — Била ли си там?

— Не ми е нужно да ходя. Всичко, което ми трябва, е тук. — Старата поетеса отпи от чашата на Питър и направи гримаса. — Мили боже, какво е това?

— Вода.

Приятелите се преместиха до камината, за да поприказват с Рор и Хана Пара, а в това време Габри загреба шепа лакрицови бонбони от буркана на бара и огледа салона.

През заскрежения прозорец мярна нещо, което привлече погледа му. Позната кола, волво, бавно се спускаше по улица „Мулен“ към селото. Слънчевите лъчи проблясваха върху пухкавите снежни преспи, а по заледената повърхност на езерцето насред селския площад се пързаляха деца на кънки.

Колата спря в центъра на селото и от нея слязоха двама мъже.

Жан Ги Бовоар и Арман Гамаш. Изчакаха до автомобила. Задната врата се отвори.

Клара се обърна, сепната от тихия тропот по бара. Бонбоните се сипеха от шепата на Габри. Разговорите в бистрото утихнаха и скоро настана пълна тишина. Клиентите поглеждаха ту към Габри, ту през прозореца.

Мъжът на бара не помръдваше, втренчен навън.

Невъзможно! Толкова пъти си бе представял, фантазирал, преструвал, че идва този момент. Виждал го бе ясно като ден, но след това се бе връщал сам в реалността. Без да сваля очи от гледката, излезе иззад бара. Клиентите се отдръпнаха, за да сторят път на едрия мъж.

Вратата се отвори и влезе Оливие.

Габри бе онемял. Само разтвори обятия и светлокосият мъж потъна в прегръдката му. Двамата се притискаха един в друг, люлееха се, плачеха. Селяните около тях ръкопляскаха, някои се просълзиха и се обърнаха един към друг да се прегърнат.

След известно време мъжете се отдръпнаха. Всеки посегна да изтрие сълзите от лицето на другия. Смееха се и се гледаха, а Габри не смееше да отклони очи, за да не изгуби от поглед тази любима гледка за пореден път. Оливие развълнувано попиваше всичко познато и обичано. Лицата, гласовете и звуците, които помнеше добре, но сякаш не бе чувал от цяла вечност. Ароматът на кленови цепеници в камината, кроасаните с масло, прясно изпеченото кафе на зърна.

Всичко, което носеше в сърцето си и което толкова му липсваше.

И ароматът на Габри, на тоалетен сапун. Силните му, сигурни ръце, които го обгръщаха. Габри. Който никога, нито за миг, не спря да вярва в него.

Габри с усилие откъсна очи от партньора си и погледна зад него, където стояха двамата полицаи от Sûreté.

— Благодаря ви — промълви.

— Благодарностите са за инспектор Бовоар — отвърна Гамаш.

Бистрото отново притихна. Главният инспектор се обърна към Оливие. Искаше да каже нещо пред всички. В случай че са останали някакви съмнения.

— Сгреших — призна. — Много съжалявам.

— Не мога да ви простя — проговори светлокосият мъж с пресипнал глас, докато се опитваше да овладее емоциите си. — Нямате представа какво преживях. — Замълча, взе се в ръце и добави: — Може би след време.