Луиза Пенни - Сенки в снега

— Внимавайте.

— Защо? Да не засегна чувствата на великия главен инспектор? Ако вашият героизъм не ви поставя по-високо от нас, обикновените смъртни, значи трябва да се извисите чрез страданието, така ли? Да, станала е трагедия, ужасна трагедия, но се е случила на тях, не на вас. Вие сте жив. Така ви е било писано, нищо не може да се промени. Каквото било, било. Те са загинали. Било е страшно, но неизбежно.

Хенкок говореше с жар. Хенри вдигна глава, вторачи се в младия пастор и от муцуната му се разнесе ниско ръмжене. Гамаш отпусна успокоително длан върху главата на кучето и то се усмири.

— Съгласен ли сте, че е сладко и почтено да умреш за отечеството си? — попита главният инспектор.

— Понякога.

— Не само да умреш, но и да убиеш?

— Какво означава това?

— Бихте сторили почти всичко, за да помогнете на своите енориаши, нали? — предположи Гамаш. — Тяхното страдание ви причинява почти физическа болка. Забелязах го. Да, излязох в тази виелица, защото се надявах тя да притъпи гласа на съвестта ми, но не се ли записахте и вие по същата причина за състезанието по гребане с кану в леда? За да се освободите от теглото на своите провали? Не можете да понесете да гледате как англичаните страдат толкова много. Умират. Като личности, но и като общност. Работата ви е да им давате утеха, но не знаете как, не сте убеден, че думите са достатъчни. Затова сте предприели действия.

— Какво намеквате?

— Знаете какво искам да кажа. Макар Огюстен Рено да е живял в град, пълен с хора, които е настройвал срещу себе си, може да са го убили само шестима души. Членовете на управителния съвет на Литературно-историческото дружество. Доста доброволци имат ключ от сградата, повечето са знаели графика на строителите и кога са щели да залеят с бетон мазето. Не са малко и онези, които са могли да стигнат до долното ниво на подземието и да заведат Рено дотам. Но само шестимата членове на съвета сте знаели за идването му, за настояването му да разговаря с вас. И за причината.

Преподобният мистър Хенкок се взираше в Гамаш под ярката светлина на самотната крушка.

— Вие сте убили Огюстен Рено — проговори главният инспектор.

Последва мълчание, пълно и дълбоко мълчание. Външният свят престана да съществува. Нямаше буря, нямаше бойно поле, нито укрепен и защитен град зад дебели стени. Нищо.

Само безмълвната крепост.

— Да.

— Няма да отречете?

— Очевидно бе, че или вече знаете, или скоро ще разберете. Когато намерихте онези книги, всичко свърши. Да, аз ги скрих. Не можех да се насиля да ги унищожа, нито да поема риска да ги прибера у дома, където щяхте да ги намерите. Мястото ми се стори идеално. Все пак в продължение на сто години никой не ги бе открил в Литературно-историческото дружество.

Младият мъж погледна внимателно Гамаш.

— От самото начало ли разбрахте?

— Подозирах. Извършителят всъщност можеше да е само един от двамата. Вие или Кен Хаслъм. Другите членове на съвета са останали да довършат събранието, а вие сте си тръгнали заради тренировката.

— Изпреварих Кен, намерих Рено и му казах, че ще му помогна да влезе още същата вечер. Заръчах му да донесе всички доказателства, с които разполага. Ако успееше да ме убеди, щях да му разреша да започне разкопки.

— И разбира се, той е дошъл.

Хенкок кимна.

— Беше лесно. Започна да копае, докато преглеждах книгите. Дневника на Шиники и библията. Тези два тома щяха да ни съсипят.

— Или възвисят, зависи от гледната точка. Какво стана после?

— Тъкмо беше изкопал една дупка и ми подаде лопатата. Само замахнах с нея и го ударих.

— Просто така?

— Не, не беше просто — сопна се младият мъж. — Беше ужасно, но необходимо.

— Защо?

— Не се ли досещате?

Гамаш се замисли.

— Защото можехте?

Хенкок се усмихна едва.

— Предполагам, че да. Или по-скоро никой от другите не бе способен. Бях единственият. Елизабет никога не би могла да стори подобно нещо. Мистър Блейк? Може би, ако беше по-млад, но не и сега. Портър Уилсън не може сам себе си да удари по главата. А Кен? Той се е лишил от гласа си преди много години. Не, оставах само аз. Единственият, способен да го направи.

— Но защо е било необходимо?

— Защото, ако откриеха Шамплен в нашето мазе, това щеше да е краят на англоезичната общност. Последният удар.

— Повечето квебекчани не биха обвинили вас.

— Така ли мислите? Малко е нужно, за да се пробудят антианглийски настроения дори и сред най-разумните. В обществото ни тегне едно постоянно подозрение, че англичаните кроят нещо лошо.