Луиза Пенни - Сенки в снега

— Не съм съгласен — възрази Гамаш. — Но според мен е без значение. Важното е в какво вярвате вие.

— Някой трябваше да ги защити.

— А това е ваше задължение.

Прозвуча като твърдение, не като въпрос. Главният инспектор го беше забелязал у свещеника още когато се бе запознал с него — не точно фанатизъм, а по-скоро дълбоко убеждение, че той е пастирът, а те са неговото стадо. И ако франкофоните тайно вярваха, че англичаните кроят нещо лошо, то англичаните винаги подозираха, че французите само чакат повод да им се нахвърлят. В много отношения англоезичните бяха съвършено сплотено и обградено от стени малко общество.

А задължението на преподобния Том Хенкок бе да защитава своите. Гамаш напълно разбираше това чувство.

Но нужно ли бе да се стига до убийство?

Детективът си спомни как пристъпва, вдига оръжието си, насочва го към мъжа. И стреля.

Бе убил, за да защити един от своите. И щеше да го стори отново, ако се наложи.

— Какво ще правите сега? — попита свещеникът и се изправи.

— Зависи. Вие какво ще правите? — Гамаш също се надигна на схванатите си крака и побутна Хенри.

— Мисля, че знаете защо дойдох тази вечер на Авраамови поля.

Инспекторът знаеше. Осъзнал го бе още щом разпозна мъжа с якето като Том Хенкок.

— Поне ще има някаква симетрия — отбеляза младият мъж. — Англичанин се спуска надолу по скалите двеста и петдесет години по-късно.

— Нали знаете, че няма да ви позволя да го направите?

— Знам, че нямате шанс да ме спрете.

— Навярно сте прав, а и трябва да призная, че този тук едва ли ще ми помогне — посочи към Хенри. — Освен ако гледката на скимтящо куче ви уплаши толкова, че решите да се предадете.

Свещеникът се усмихна.

— Това е последното ледено поле. Нямам избор. Така ми е било писано.

— Не е вярно. Защо според вас съм тук?

— Защото сте толкова обсебен от мъката си, че не можете да разсъждавате трезво. Защото не ви лови сън и се опитвате да избягате от самия себе си.

— Е, сигурно и затова — съгласи се Гамаш с усмивка, — но каква е вероятността да се срещнем насред тази буря? Ако бях дошъл десет минути по-рано или по-късно, ако бяхме вървели на няколко метра един от друг, щяхме да се разминем. Виелицата щеше да ни заслепи и дори нямаше да забележим другия.

— Какво искате да кажете?

— Че вероятността е малка.

— И какво от това? Случи се. Срещнахме се.

— Гледали сте видеозаписа — промълви детективът по-тихо. — Видели сте какво стана. Колко близо бях.

— До смъртта? Да, видях.

— Може би затова ми се е разминало.

Преподобният изгледа инспектора.

— Искате да кажете, че животът ви е бил спасен, за да ме спрете да скоча от скалата?

— Може би. Зная колко скъпоценно нещо е животът. Нямахте право да отнемате живота на Рено, а сега нямате право да се отказвате от своя собствен. Не и заради това. Твърде много смърт видяхме вече. Трябва да се сложи край.

Гамаш впери поглед в младия мъж пред себе си. Знаеше, че го привличат моретата и назъбените скали край тях, че обича англичаните в Квебек, а сега стои само на крачка от брега, където ледът е най-тънък.

— Грешите — изрече детективът. — Англичаните в Квебек не са слаби, нито немощни. Елизабет Макуъртър, Уини, Кен, мистър Блейк и дори Портър не биха могли да убият Огюстен Рено, но не защото са слаби, а защото знаят, че няма нужда. Той не представляваше заплаха. Не особено. Другите вече привикват към новата реалност, към новия свят. Само вие не сте успели. Тук ще живеят англичани и през следващите векове, както и трябва да бъде. Това е техният дом. Трябваше да имате повече вяра.

Хенкок тръгна към Гамаш.

— Мога да мина покрай вас.

— Сигурно. Бих се опитал да ви спра, но предполагам, че ще минете. И все пак знаете, че ще ви последвам. Длъжен съм. И какво ще стане? Франкофон на средна възраст и млад англичанин ще се изгубят в бурята насред Авраамови поля. Единият в търсене на скалите, другият — в търсене на първия. Чудя се кога ли ще ни намерят. Как мислите, през пролетта? Замръзнали? Поредните два непогребани трупа. Така ли ще свърши всичко?

Двамата мъже се изгледаха продължително. Накрая Том Хенкок въздъхна:

— Като си знам късмета, вместо мен вие ще паднете от скалата.

— Ще бъде доста неприятно.

Свещеникът се усмихна уморено.

— Предавам се. Спирам да се съпротивлявам.

— Merci — отвърна Гамаш.

Когато стигна до вратата, младият пастор се обърна. Детективът вдигна леко разтреперана ръка и посегна към резето.