Луиза Пенни - Сенки в снега

— Не биваше да ви обвинявам, че се опивате от скръбта си. Нямах право.

— Е, не бяхте много далеч от истината — усмихна се главният инспектор. — Трябва да я оставя в миналото. Да се сбогувам с тях.

— Ще стане, дайте си време — рече Хенкок.

— Avec le temps — съгласи се Гамаш. — Да.

— По-рано споменахте видеозаписа — спомни си младият мъж за още един въпрос, който искаше да зададе. — Знаете ли как е изтекъл в интернет?

— Не.

Свещеникът изгледа събеседника си внимателно.

— Но имате подозрения.

Инспекторът си спомни каква ярост бе изписана на лицето на главния комисар, когато се бе изправил срещу него. Битката помежду им не беше от вчера. Франкьор познаваше Гамаш достатъчно добре и знаеше, че не критиката за начина, по който бе провел операцията, щеше да го нарани, а обратното. Похвалата. Незаслужена похвала, особено на фона на страданието на неговите хора.

Куршумите не бяха спрели главния инспектор, но това видео имаше силата да го стори.

Но сега видя и друго лице. По-младо. Тя бе готова да тръгне с тях. А бе отхвърлена за пореден път. Изпратена обратно в мазето. Където следи всичко. Чува всичко. Вижда всичко. Записва всичко.

И помни. Всичко.

— Предай на Рен-Мари най-сърдечните ми поздрави — заръча Емил.

С Арман стояха в антрето на старата къща, пред вратата. Във волвото на Гамаш го чакаха опакованият му куфар и разнообразни лакомства от Емил за Рен-Мари. Сладкиши от „Паяр“, пастет и сирене от „Ж. А. Моазо“, шоколадът на монасите, купен от магазина на улица „Сен Жан“. Инспекторът се надяваше повечето неща да стигнат безопасно до Монреал. Но с него и Хенри в колата имаше основание да се съмнява.

— Ще й предам. Навярно ще дойда пак след няколко седмици, за да дам показания, но инспектор Ланглоа разполага с всички доказателства, които са му нужни.

— Самопризнанието също ще помогне — усмихна се Комо.

— Вярно е — съгласи се Гамаш. Обхвана с поглед къщата. С Рен-Мари я бяха посещавали много пъти през последните години, откакто менторът му се бе пенсионирал и се бе върнал с жена си в град Квебек. А когато Алис почина, идваха още по-често, за да правят компания на Емил.

— Мисля да я продам — рече възрастният мъж, като забеляза как Арман оглежда сградата.

Гамаш се обърна към приятеля си и помълча, преди да каже:

— Голяма къща.

— Стълбите стават все по-стръмни — съгласи се Комо.

— Знаеш, че винаги си добре дошъл да живееш у нас.

— Зная, merci, но мисля да остана тук.

Инспекторът се усмихна. Не беше изненадан.

— Имам подозрения, че Елизабет Макуъртър е стигнала до същия извод. Трудно е човек да живее сам в голяма къща.

— Така ли? — Емил погледна приятеля си с нескрито подозрение.

Арман се усмихна и отвори вратата.

— Не излизай с мен. Студено е.

— Не съм чак толкова крехък — сряза го Комо. — А искам да се сбогувам и с Хенри.

Когато чу името си, немската овчарка погледна към възрастния мъж и наостри уши. За всеки случай, ако това имаше нещо общо с кучешко лакомство. Имаше.

Тротоарът бе прясно почистен от снега. Виелицата бе утихнала преди зазоряване и слънцето изгря над девствено белия пейзаж. Градът сияеше и светлината се отразяваше във всяка повърхност, сякаш Квебек бе направен от кристал.

Преди да отвори вратата на автомобила, Гамаш се наведе, загреба малко сняг, стисна го в шепите си и показа снежната топка на кучето. Хенри заподскача развълнуван, сетне застина, втренчен в ръцете на стопанина си, готов да скочи.

Инспекторът подхвърли топката във въздуха и немската овчарка се спусна след нея с надеждата, че този път ще я хване и тя ще остане съвършено цяла в муцуната му.

Бялото кълбо се устреми към земята, кучето го улови и стисна челюсти. Когато се приземи на четирите си лапи, в муцуната му бе останала само шепа сняг. Както винаги.

Но Хенри щеше да се опитва отново и отново, Гамаш бе сигурен. Никога нямаше да изгуби надежда.

— Е — подхвана Емил, — според теб коя е била жената в ковчега на Шамплен?

— Навярно пациентка в психиатричната клиника на доктор Дъглас. Почти със сигурност е починала от естествена смърт.

— Значи я е сложил в ковчега на Шамплен, но какво е направил с неговите останки?

— Вече знаеш отговора.

— Естествено, че не го знам. Защо иначе бих те питал?

— Ще ти подскажа. Пише го в дневниците на Шиники, даже ти ми го прочете онази вечер. Ще ти се обадя, когато пристигна у дома. Ако още не си се сетил, ще ти дам отговора.