Луиза Пенни: Измамна светлина

— Нека отгатна — предизвика го тя. — Не си го измислил ти.

Жан Ги се усмихна и кимна:

— Казал го е някакъв германец. А после и баща ти.

— Няколко пъти?

— Достатъчно често, че да се събуждам с писък посред нощ.

Ани се ухили.

— Познато чувство. Бях единственото дете в училище, което знаеше поезията на Пий Хънт [4] Джеймс Хенри Лий Хънт (1784–1859) — английски поет, есеист, драматург, критик и писател. — б. пр. . — Леко измени гласа си, когато си припомни и изрецитира: — Но най-много обичаше щастието на лицето на човек.

Гамаш дочу смеха в дневната и на лицето му се появи усмивка. Кимна към младите хора в апартамента:

— Как мислиш, дали най-после ще се помирят?

— Или ще се помирят, или това е знак, че апокалипсисът наближава — каза Рен-Мари. — Ако от парка изскочат четирима конници в галоп, няма кой да ви помогне, мосю.

— Радвам се да го чуя как се смее — рече Гамаш.

Откакто се бе разделил с Инид, Жан Ги изглеждаше някак дистанциран. Отнесен. Никога не се бе държал особено ентусиазирано, но напоследък бе станал по-мълчалив от обичайното. Сякаш бе издигнал още по-дебели стени около себе си. А тясното мостче над рова бе прибрано.

Арман Гамаш знаеше, че от издигането на стени не произтича нищо хубаво. Хората вярваха, че така си гарантират сигурност, но всъщност се обричаха на плен. А нещата, които процъфтяваха в плен, не бяха много.

— Ще му трябва време — отбеляза Рен-Мари.

— Avec le temps [5] С течение на времето (фр.). — б. пр. — съгласи се Арман. Ала се замисли. Знаеше, че времето лекува, но то можеше да причини и по-голяма вреда. Ако един горски пожар разполагаше с достатъчно време да се разгори, можеше да погълне всичко по пътя си.

Гамаш хвърли последен поглед към двамата млади в дневната и се върна към разговора с Рен-Мари.

— Наистина ли смяташ, че не искам да ходя на вернисажа? — попита.

Съпругата му се замисли за момент.

— Не съм сигурна. Да кажем, че не изглежда да си се забързал натам.

Гамаш кимна и за миг потъна в размисъл.

— Знам, че всички ще бъдат на откриването на изложбата. Предполагам, че може да е малко неловко.

— Арестува един от тях за убийство, което не е извършил — припомни Рен-Мари без укор. Произнесе думите тихо и с внимание. Опитваше се нежно да извади наяве истинските чувства на съпруга си относно случая. Чувства, които може би самият той не съзнаваше, че изпитва.

— И това според теб е светски faux pas [6] Гаф, букв. препъване (фр.). — б. пр. ? — попита Гамаш с усмивка.

— Бих казала, че е много повече от светски faux pas — разсмя се тя и с облекчение забеляза, че съпругът й е искрено развеселен. Лицето му вече бе гладко избръснато. Нямаше ги мустаците. Нямаше я прошарената брада. Просто Арман. Гледаше я с дълбоките си кафяви очи. И докато се взираше в тях, Рен-Мари почти забрави за белега над лявото му слепоочие.

След миг усмивката на главния инспектор се стопи, той кимна отново и си пое дълбоко въздух.

— Причиних му нещо ужасно — изрече.

— Не си го сторил нарочно, Арман.

— Така е, но това едва ли е направило престоя му в затвора по-приятен.

Гамаш се замисли и отмести взор от нежното лице на съпругата си към дърветата в парка. Естествена среда. Копнееше за нея, защото прекарваше дните си в преследване на противоестественото. Убийци. Хора, които отнемаха живота на други хора. Често по ужасен, кошмарен начин. Арман Гамаш бе началник на отдел "Убийства" в Sûreté du Québec [7] Квебекската полиция (фр.). — б. пр. . И беше много добър в професията си.

Но и той допускаше грешки.

Арестувал бе Оливие Брюле за убийство, което собственикът на бистрото в Трите бора не беше извършил.

— И какво се случи? — попита Ани.

— Е, вече знаеш по-голямата част, чела си за случая във вестниците.

— Разбира се, че прочетох репортажите, говорих и с татко. Но не ми е споменавал, че някой от замесените го мрази.

— Ами, както знаеш, мина почти година — продължи Жан Ги. — В бистрото на Трите бора бе открит труп на възрастен мъж. Разследвахме случая и събрахме доказателства, които изглеждаха неоспорими. Взехме отпечатъци. Намерихме оръжието на убийството, както и вещи, откраднати от горската колиба на убития, скрити в бистрото. Арестувахме Оливие. Той се изправи пред съда и бе обявен за виновен.

— Ти вярваше ли, че го е сторил?

Бовоар кимна:

— Сигурен бях. Не само баща ти смяташе така.

— И защо размисли? Да не би някой друг да е направил признание?