Луиза Пенни: Измамна светлина

— Готова? — Светлокосият мъж подаде чантичката на Клара и двамата се изправиха.

Габри, който почти никога не се отделяше от Оливие, стисна художничката в мечешка прегръдка.

— Добре ли си? — погледна я внимателно. Беше едър, макар че предпочиташе да се определя като широкоплещест. Лицето му бе гладко, без бръчки от тревога като на партньора му.

— Добре съм — отвърна Клара.

— Дърта, отвратителна, безсрамна, разярена егоистка? — попита Габри.

— Именно.

— Чудесно. И аз. Както и всички там. — Едрият мъж посочи към вратата. — Но те не са легендарни художници със самостоятелна изложба. А ти си и двете — хем си добре, хем си известна.

— Идваш ли? — махна Питър на Клара усмихнато.

Съпругата му се поколеба за миг, после пое ръката му и закрачиха заедно по коридора. Ехото от стъпките им потъна във веселия шум, който долиташе от другата страна.

"Смеят се — помисли си Клара. — Присмиват се на картините ми."

В същия миг тялото на стихотворението изплува. Разкри й се.

" 0, не, не, не… — изрецитира наум художничката. — Все тъй стенеше мъртвият тихо. Цял живот съм бил много навътре и не махах с ръка, а потъвах" [2] От Not Waving but Drowning на английската поетеса и писателка Стиви Смит (1902–1971). — б. р. .

В далечината Арман Гамаш чуваше виковете на деца, които си играеха. Знаеше откъде идват — от парка оттатък улицата, макар че не виждаше малчуганите заради гъстата зеленина на късната пролет, с която се бяха окичили кленовите дървета. Обичаше понякога да седи тук и да си представя, че виковете и смехът са на малките му внучки Флоранс и Зора. Представяше си, че синът му Даниел и снаха му Розлин са в парка и наглеждат дъщерите си. Може би щяха да пресекат тихата уличка в самия център на големия град, хванати за ръце, и да дойдат у тях за вечеря. Или пък Арман и Рен-Мари щяха да отидат при децата и да поиграят на топка или с кестени на връвчици.

Обичаше да си представя, че не са на хиляди километри оттук — в Париж.

Но най-вече слушаше виковете, писъците и смеха на съседските деца. Усмихваше се. Чувстваше се спокоен.

Гамаш се пресегна към чашата с бира и остави броя на списание "Обсерватьор" на коляното си. Съпругата му Рен-Мари седеше срещу него на балкона на жилището им. До нея също имаше чаша студена бира в този неочаквано топъл ден в средата на юни. Но вестник "Прес" лежеше сгънат на масичката, а жената се взираше в далечината.

— За какво си мислиш? — попита Арман.

— Просто оставих ума си да блуждае.

Мъжът замълча за миг и се вгледа в съпругата си. Косата й вече бе силно прошарена, но пък неговата също. Дълги години Рен-Мари се бе боядисвала в кестеняво, но наскоро бе престанала. Така му харесваше повече. И тя като него бе на около петдесет и пет. По този начин трябваше да изглежда една двойка на тяхната възраст. Ако имаше късмет.

Не като манекени. Никой не би ги взел за такива. Арман не беше пълен, но имаше солидно телосложение. Ако в дома им дойдеше непознат, навярно щеше да помисли мосю Гамаш за кротък учен — може би професор по история или литература в Монреалския университет.

Но щеше да сгреши.

В големия им апартамент имаше книги на всяка крачка. Исторически, биографични, художествени, изследвания на квебекски антики, поезия. Томовете бяха подредени по рафтовете на библиотеки. Върху почти всяка маса лежеше поне по една книга, а често и по няколко списания. А съботно-неделните издания на вестниците бяха пръснати върху масичката за кафе в дневната, пред камината. Ако посетителят бе наблюдателен и успееше да влезе навътре в апартамента, в кабинета на Гамаш, може би щеше да забележи каква история разказват книгите там.

Скоро щеше да се убеди, че не е попаднал в дома на пенсиониран професор по френска литература. Рафтовете бяха претъпкани с всевъзможни исторически прегледи на полицейски случаи, с трудове по медицина и криминалистика. Мяркаха се томове по право, специализирани издания за снемане на отпечатъци, генетично кодиране, рани и оръжия.

Убийства. Кабинетът на Арман Гамаш бе пълен с тях.

Но дори сред смъртта имаше място за стихосбирки и книги на философска тематика.

Както седеше на балкона и наблюдаваше Рен-Мари, за пореден път Гамаш си каза, че в брака си е спечелил шестица от тотото. Не заради общественото положение на съпругата си, нито заради брилянтния й ум. Просто не можеше да се отърси от мисълта, че е огромен късметлия.

Знаеше, че в живота си често е вадил късмет, но нищо не можеше да се сравни с усещането да е влюбен в една и съща жена в продължение на трийсет и пет години. Ако не се брои невероятно късметлийското съвпадение, че тя също го обичаше.