Луиза Пенни: Измамна светлина

Mon Dieu — боже мой

Oui, âllo — да, ало

Oui, patron — да, шефе

Pardon — моля

Quartier- квартал, район

Rendez-vous — среща

S'il vous plaît — моля

Salut — привет

Santé — наздраве

Sûreté du Québec — квебекската полиция

Vraiment? — Наистина ли?

О, не, не, не…" — повтаряше си Клара Мороу, докато вървеше към затворените врати.

Виждаше сенки и силуети, подобни на привидения, които се движеха напред-назад отвъд матовите стъкла. Появяваха се и изчезваха. Очертанията им бяха размити, но все пак приличаха на хора.

"Все тъй стенеше мъртвият тихо."

Думите се въртяха из главата й цял ден, появяваха се и изчезваха. Стихотворение, което си спомняше само донякъде. Откъси изплуваха на повърхността, а после потъваха. Тялото на стиховете бе твърде далеч, не можеше да го достигне.

Как беше останалото?

Струваше й се важно да си спомни.

"О, не, не, не…"

Разкривените силуети в дъното на дългия коридор й изглеждаха почти течни или от дим. Безплътни, неуловими, леки.

Искаше й се и на нея да й е леко.

Това беше. Краят на пътуването. И не само на днешното пътуване от малкото квебекско село, където живееха със съпруга й Питър, до Музея на съвременното изкуство в Монреал, който познаваха много добре. Отблизо. Често идваха тук да се любуват на нова изложба, да подкрепят свой приятел или колега художник, или просто да поседят мълчаливо насред лъскавата галерия в обикновен ден през седмицата, докато останалите жители на града работят.

Изкуството беше тяхната работа. Но беше и много повече — не просто професия. Трябваше да е нещо повече. Иначе как щяха да изтърпят всички онези самотни години, всички провали и мълчанието на обърканите и дори смаяни артистични среди.

С Питър се трудеха ежедневно в малките си ателиета, в малкото си село, и водеха обикновен незначителен живот. Бяха щастливи. Но не спираха да копнеят за повече.

Клара направи още няколко крачки по безкрайно дългия бял мраморен коридор.

Ето го онова "повече". От другата страна на вратите. Най-сетне. Кулминацията на всичко, за което бе работила и към което се бе стремяла цял живот.

Първата й детска мечта и последният сън, от който се бе събудила тази сутрин, почти петдесет години по-късно, щяха да се сбъднат в другия край на хладния бял коридор.

До неотдавна и двамата предполагаха, че Питър пръв ще прекрачи прага на тези врати. Все пак той бе по-успешният художник. Изящните му творби, които представяха близък поглед към нещата от живота, бяха изключително прецизни. Фокусираше се върху предмети от обкръжаващия свят с такива подробности, че изглеждаха нереални и абстрактни. Неузнаваеми. Питър вземаше естественото и го превръщаше в неестествено.

И творбите му се продаваха като топъл хляб. Слава богу. Така имаха храна на трапезата, а вълците, които постоянно кръжаха около дома им в трите бора, стояха настрана. Благодарение на Питър и неговите произведения.

Клара го погледна — вървеше няколко крачки пред нея, а на красивото му лице бе изписана усмивка. Художничката знаеше, че повечето хора не биха я взели за негова съпруга, ако ги видят заедно за първи път. Бяха по-склонни да го свържат с някоя слаба изискана дама с чаша бяло вино в ръка. Пример за естествения подбор и за правилото, че подобните неща се привличат.

Елегантният художник с посивяла коса и благородни черти нямаше как да е избрал за своя партньорка в живота жената, стиснала халба бира в ръце, подобни на боксови ръкавици. Жената с трохи и пастет в рошавата коса. Жената, чието ателие бе пълно със скулптури, сглобени от стари части на трактори, и картини, на които се мъдрят зелки с криле.

Не. Не беше възможно Питър Мороу да е избрал нея. Изглеждаше неестествено.

И все пак бе факт.

А тя беше избрала него.

Щеше да се усмихне, ако не й идеше да повърне.

"О, не, не, не…" — помисли си отново, докато наблюдаваше пред себе си как Питър уверено крачи към затворените врати и към артистичните привидения, които дебнеха, готови да съдят и оценяват. Нея.

Ръцете на Клара изстинаха и я побиха тръпки, докато бавно се придвижваше напред, тласкана от неумолима сила — сурова смесица от вълнение и ужас. Идеше й да се втурне към вратите, да ги отвори със замах и да изкрещи: "Ето ме!"

Но по-силно бе желанието да се обърне и да избяга, да се скрие.

Да се затътри обратно по безкрайно дългия мраморен коридор, изпълнен със светлина и с изкуство. Да признае, че бе допуснала грешка, че бе отговорила неправилно, когато я попитаха дали иска самостоятелна изложба. В музея. Когато й дадоха шанс да осъществи всичките си мечти.