Луиза Пенни - Измамна светлина

Дала бе грешен отговор. Казала бе "да". И така бе стигнала дотук.

Някой я бе излъгал. Или не й бе казал цялата истина. В мечтите си, или по-точно в единствената мечта, която се прожектираше в ума й още от детството, Клара си представяше самостоятелната си изложба в Музея на съвременното изкуство. Минаваше по същия този коридор. Спокойна и уравновесена. Красива и стройна. Бляскава и духовита.

И попадаше в отворените обятия на артистичните среди, където всички я обожаваха.

Не изпитваше ужас, нито й се повдигаше. През матовите стъкла не надничаха създания, които само чакаха да я погълнат, да я разчленят, да се присмеят на нея и на творбите й.

Някой я бе излъгал. Не й бе казал, че може да се сблъска с още нещо.

Провал.

"О, не, не, не… — повтори си Клара. — Все тъй стенеше мъртвият тихо ."

Как продължаваше стихотворението? Защо й убягваше?

Сега, когато бе на крачки от кулминацията на своето пътешествие, искаше само едно — да избяга обратно у дома в Трите бора. Да отвори дървената порта към градината. Да изтича по пътеката с разцъфнали ябълкови дръвчета. Да затръшне входната врата зад себе си. Да облегне гръб на нея. Да я заключи. Да се притисне в тази врата и да не допуска външния свят при себе си.

Твърде късно осъзна кой я е излъгал.

Самата тя.

Сърцето й се блъскаше в ребрата като ужасено създание, затворено в клетка, което отчаяно иска да се освободи. Осъзна, че е затаила дъх, и се зачуди колко дълго е продължило това. За да си навакса, задиша учестено.

Питър говореше, но гласът му глъхнеше в далечината, заглушен от пищенето в главата й, от кънтящите удари на сърцето й.

От шума зад вратите, който се усилваше с приближаването към тях.

— Ще бъде забавно — каза с утешителна усмивка съпругът й.

Клара отпусна ръка и дамската й чанта изтрополя на пода с кух звук, тъй като бе почти празна. В нея имаше само бонбонче за освежаване на дъха и малка четка за бои от първия комплект за рисуване, който й бе подарила нейната баба.

Художничката коленичи, престори се, че събира невидими вещи и ги тъпче обратно в дамската си чантичка. Наведе глава, докато се опитваше да си поеме въздух, и се зачуди дали ще припадне всеки момент.

— Вдишай дълбоко — чу глас. — Издишай бавно.

Вдигна поглед от чантата и лъскавия мраморен под. Пред нея бе клекнал мъж.

Не беше Питър.

Взря се в своя приятел и съсед от Трите бора Оливие Брюле. Добронамереният му поглед бе като спасителен пояс, хвърлен на удавница. Клара се вкопчи в него.

— Вдишай дълбоко — прошепна Оливие с успокояващ тон. Тази криза бе само между двама им. Овладяването й — също.

Жената си пое дълбоко въздух.

— Май няма да се справя. — Клара се наведе. Прималя й. Стените сякаш я притискаха от всички страни. Някъде напред по коридора зърна лъснатите до блясък черни кожени обувки на Питър. Най-накрая бе спрял. Не бе забелязал веднага отсъствието й. Не бе разбрал, че съпругата му е коленичила на пода.

— Знам — прошепна Оливие. — Но те познавам добре. На колене или на крака, все някак ще минеш през онази врата. — Кимна към дъното на коридора, без да откъсва очи от нейните. — Така че по-добре се изправи.

— Все още не е твърде късно… — Клара се вгледа напрегнато в лицето му. Виждаше копринена руса коса и бръчки, които се забелязваха само отблизо. Повече, отколкото се полагаха на трийсет и осем годишен мъж. — Мога да си тръгна. Да се върна у дома.

Благото изражение на Оливие се стопи и художничката отново си представи своята градина обвита в мъгла — такава, каквато я видя сутринта. Росата тежеше върху стръковете трева и полепваше по гумените й ботуши. Дъхавите ранни рози и късни божури бяха обсипани с искрящи капчици. Поседнала на дървената пейка в задния двор със сутрешното си кафе в ръка, Клара се бе замислила за предстоящия ден.

Дори за миг не бе допуснала, че ще се строполи на пода, скована от ужас. Изпълнена с отчаяно желание да си тръгне. Да се върне в градината си.

Но Оливие беше прав. Нямаше да си тръгне. Още не.

" О, не, не, не…" Трябваше да мине през тази врата. Тя бе единственият път обратно към дома.

— Издишай бавно — прошепна усмихнато Оливие.

Клара се разсмя и въздъхна:

— От теб ще стане чудесна акушерка.

— Какво правите там долу? — попита Габри, който бе забелязал художничката и партньора си на пода. — Знам какво върши Оливие обикновено в тази поза и се надявам случаят да не е такъв. — Обърна се към Питър. — Макар че това би обяснило смеха.