Луиза Пенни: Измамна светлина

— Какво искаш да кажеш?

Какво искаше да каже?

— Всички ще закъснеем заради него.

— Тогава тръгвайте. Не ми пука.

Заредил бе пистолета, насочил го бе към главата си и бе подтикнал Ани да дръпне спусъка. Усети как думите го поразяват. Врязват се. Достигат дълбоко в него и експлодират.

"Не ми пука."

Осъзна, че е почти утешителна. Болката. Може би, ако принудеше Ани да го наранява все така, в крайна сметка щеше да спре да чувства каквото и да било.

— Виж — добави тя с по-мек глас и се наведе леко към него. — Съжалявам за вас с Инид. За раздялата ви.

— Е, какво да се прави, случват се такива неща. Нали си адвокат, трябва да ти е ясно.

Младата жена го изгледа изпитателно, както понякога правеше баща й, и кимна.

— Случват се, да. — Умълча се. — Особено след всичко, което преживя. Сигурно такива моменти те карат да преосмислиш живота си. Искаш ли да поговорим за това?

Да говори за Инид с Ани? За дребнавите и злобни кавги, за обидните думи, за раните и белезите, които оставяха? Мисълта го отвращаваше и чувството явно се изписа на лицето му. Ани се отдръпна и се изчерви, сякаш я бе зашлевил.

— Остави, все едно не съм казала нищо — сопна се младата жена и вдигна вестника пред лицето си.

Жан Ги се помъчи да измисли отговор, да намери някакъв път, макар и малко мостче, обратно към нея. Минутите се нижеха.

— Вернисажът — изломоти накрая.

Беше първото, което изплува в празната му глава, сякаш се бе допитал до магическа топка — от онези, които показват една-единствена дума, щом спреш да ги разтърсваш. В този случай думата бе "вернисаж".

Вестникът се спусна надолу и иззад него се появи каменната физиономия на Ани.

— Нали знаеш, че хората от Трите бора ще са там.

Лицето й остана безизразно.

— Онова село в Източните провинции — махна неопределено към прозореца Жан Ги. — На юг от Монреал.

— Знам къде се намира — сряза го Ани.

— Изложбата е на Клара Мороу, но всички ще бъдат там, сигурен съм.

Младата жена отново вдигна вестника пред лицето си. Курсът на канадския долар бе стабилен, прочете Бовоар от мястото, където бе седнал. Пишеше също, че дупките по пътищата, отворили се през зимата, още не са запълнени. Течеше разследване за корупция в правителството.

Нищо ново.

— Един от тях мрази баща ти.

Вестникът бавно се сниши.

— Какво имаш предвид?

— Ами… — По изражението й се досети, че може да е преминал границата. — Не чак толкова, че да му навреди или нещо такова.

— Татко е споменавал за Трите бора и за хората там, но никога не е говорил за това.

Беше се разстроила. На Жан Ги му се прииска да не беше казвал нищо, но поне думите му свършиха работа. Отново разговаряше с дъщерята на шефа си. Нейният баща беше мостът помежду им.

Ани остави вестника на масичката и хвърли поглед зад Бовоар, към балкона, където родителите й тихо си приказваха.

Изведнъж заприлича на тийнейджърката, с която се бе запознал преди години. Където и да отидеше, никога нямаше да изпъкне като най-красивата жена в стаята. Още тогава бе ясно. Ани не можеше да се похвали с фини, деликатни черти. По-скоро имаше спортна фигура, отколкото грациозна. Подбираше дрехите си, но най-важно за нея бе удобството.

Упорита, волева, физически силна. Можеше да я надвие на канадска борба — знаеше, защото бяха заставали един срещу друг няколко пъти, — но не без усилие.

Никога не би опитал да пребори Инид. А и тя никога не би предложила подобно съревнование.

Ани Гамаш не само бе предлагала, а и бе очаквала да победи.

Когато я надвиеше обаче, тя просто се разсмиваше.

Ако жените, подобни на Инид, можеха да се опишат като красиви, Ани Гамаш бе жива.

Жан Ги Бовоар бе осъзнал късно, твърде късно, колко важно, колко привлекателно и рядко срещано бе това качество — да кипиш от живот.

Ани отново премести погледа си върху него.

— Защо един от тях мрази татко?

Бовоар сниши глас:

— Виж сега. Ето какво се случи…

Младата жена се приведе към него. Делеше ги не повече от метър и инспекторът усети аромата на парфюма й. Едва се сдържаше да не улови ръцете й.

— В селото на Клара, Трите бора, беше убит човек…

— Да, татко е споменавал. Местните като че ли са се специализирали в производството на трупове.

Бовоар не успя да се сдържи и се разсмя:

— Където светлината е по-ярка, там и сянката е по-гъста [3] Цитат от драмата на Гьоте "Гьоц фон Берлихинген с желязната ръка". — б. пр. .

Съзря удивеното изражение на Ани и пак избухна в смях.