Луиза Пенни: Измамна светлина

Рен-Мари впери сините си очи в него:

— Всъщност си мислех за вернисажа на Клара.

— О?

— Скоро трябва да тръгваме.

— Така е. — Гамаш погледна часовника си. Беше пет и пет. Коктейлът по случай откриването на изложбата започваше в Музея на съвременното изкуство в пет и щеше да продължи до седем. — Веднага щом се появи Дейвид.

Зет им закъсняваше вече половин час. Арман хвърли поглед през прозореца към вътрешността на апартамента. Едва се виждаше дъщеря му Ани, която четеше нещо в хола, а срещу нея седеше заместникът му Жан Ги Бовоар и мачкаше забележително големите уши на Хенри. Немската овчарка на семейство Гамаш можеше да стои така цял ден с глуповато блажено изражение.

Жан Ги и Ани упорито не си обръщаха, внимание. Арман се усмихна леко. Поне не се обстрелваха с обиди или нещо още по-лошо.

— Искаш ли да тръгваме? — предложи. — Можем да се обадим на Дейвид и да му кажем, че ще се видим направо там.

— Нека го изчакаме още няколко минути.

Гамаш кимна и взе списанието, но след малко бавно го свали.

— Има ли друго?

Рен-Мари се поколеба и се усмихна.

— Просто се чудех дали въобще ти се ходи на тази изложба. И се питах дали не печелиш време.

Арман Гамаш повдигна вежди от изненада.

Жан Ги Бовоар си играеше с ушите на Хенри и се взираше в младата жена отсреща. Познаваше я от петнайсет години, откакто бе постъпил като младши полицай в отдел "Убийства", а тя бе тийнейджърка. Грубовата, недодялана, властна.

Бовоар не обичаше децата. И определено не си падаше по многознайковци в юношеска възраст. Но се бе опитал да хареса Ани Гамаш, тъй като бе дъщеря на шефа му.

Беше се опитвал, опитвал, опитвал… и накрая бе успял.

Сега наближаваше четиридесет, а тя — тридесет. Адвокатка. Омъжена. Все така грубовата, недодялана и властна. Но с годините толкова се бе старал да я хареса, че бе успял да види в нея много повече. Виждал я бе да се смее искрено и да се вслушва в отегчителни до смърт хора, сякаш са интригуващи. Все едно наистина се радваше да ги види. Като че ли бяха важни. Виждал я бе да танцува, да размахва ръце с отметната назад глава. С блеснали очи.

И бе държал ръката й в своята. Само веднъж.

В болницата. Завърнал се бе от много, много далеч. Преодолял бе болка и тъмнина, за да се добере до това непознато, но нежно докосване. Знаеше, че не е на съпругата му Инид. Не би се завърнал заради онзи плах допир като от птичка.

Тази ръка бе голяма, сигурна и топла. И го зовеше да дойде отново на този свят.

Отворил бе очи и бе срещнал загрижения поглед на Ани Гамаш. Запитал се бе защо тя е до него. И си бе отговорил.

Защото нямаше къде другаде да бъде. Нямаше друго болнично легло, край което да бди.

Защото баща й бе мъртъв. Убит от стрелец в изоставена фабрика. Бовоар го бе видял с очите си. Видял бе как прострелват Гамаш. Как тялото му за миг увисва във въздуха, а сетне се строполява на бетонния под.

И остава неподвижно.

Сега Ани Гамаш бе в болницата и държеше неговата ръка, защото онази, която всъщност искаше да държи, вече я нямаше.

Жан Ги Бовоар отвори очи с усилие и видя натъженото лице на Ани. Сърцето му се късаше. Но тогава се появи нещо друго.

Радост.

Никой никога не го бе гледал по този начин. С неприкрита и невъздържана радост.

Така го погледна Ани, когато осъзна, че се е събудил.

Опита се да й каже нещо, но нямаше сили. Все пак тя го разбра правилно.

Наведе се да прошепне в ухото му и тогава Жан Ги долови аромата й. Беше лек, цитрусов. Чист и свеж. Не като тежкия, богат парфюм на Инид. Ани ухаеше на лимонова градина през лятото.

— Татко е жив.

Тогава той направи нещо, от което при други обстоятелства би се засрамил. В болницата го очакваха много унизителни ситуации — като се започне от подлогите и пелените за възрастни и се стигне до измиването с гъба от санитарите. Но нямаше нищо по-лично и по-съкровено, нямаше по-голямо предателство от онова, което собственото му тяло му причини тогава.

Заплака.

Ани го видя. Но оттогава до днес така и не бе отваряла дума за станалото.

Изведнъж Жан Ги спря да мачка ушите на кучето и Хенри го погледна недоумяващо. Инспекторът положи ръце една върху друга в жест, който вече му бе станал навик.

Такова бе усещането. Дланта на Ани върху ръката му.

Само това можеше да получи от нея. От омъжената дъщеря на началника си.

— Мъжът ти закъснява — изрече и чу обвинението в собствения си тон.

Бавно, много бавно Ани свали вестника, в който се бе зачела, и впери смразяващ поглед в Бовоар.