Луиза Пенни - Измамна светлина

Пред тях на стената, преднамерено или не, висеше централната творба в самостоятелната изложба на Клара Мороу. Картините й бяха предимно портрети, окачени по белите стени на главната галерия в Музея на съвременното изкуство. Някои бяха събрани на групи, други висяха самотни, изолирани. Като тази.

Най-скромният портрет на най-голямата стена.

Без конкуренция или компания. Островна държава. Суверенна картина.

Сама.

— Какви чувства предизвиква у вас, докато я наблюдавате? — попита непознатият и прониза Гамаш с острия си поглед.

Главният инспектор се усмихна.

— Всъщност не я виждам за първи път. Приятел съм на семейство Мороу. Бях в дома им, когато Клара за пръв път изнесе картината от ателието си.

— Щастливец.

Гамаш отпи от хубавото червено вино и кимна утвърдително. Наистина бе щастливец. Възрастният господин протегна ръка и се представи:

— Франсоа Мароа.

— Арман Гамаш.

Събеседникът му се вгледа по-внимателно в него и кимна:

— Désolé [10] Съжалявам (фр.). — б. пр. . Трябваше да ви позная, господин главен инспектор.

— Няма нищо. По-приятно ми е, когато не ме разпознават — усмихна се Гамаш. — Вие художник ли сте?

Всъщност старецът изглеждаше по-скоро като банкер. Дали не беше колекционер? Човек от другия край на арт веригата. Вероятно беше на седемдесет и няколко години, предположи инспекторът. Преуспял мъж с копринена вратовръзка, облечен с шит по поръчка костюм. От него се долавяше нотка на скъп парфюм. Съвсем деликатно. Оредялата му коса бе наскоро подстригана в безупречна прическа, лицето му бе гладко избръснато, очите — интелигентни и сини. Главен инспектор Гамаш отчете тази информация бързо и инстинктивно. Франсоа Мароа му се струваше едновременно жизнен и сдържан. Чувстваше се у дома си в тази изтънчена и прекалено лъскава обстановка.

Инспекторът хвърли поглед към залата. Претъпкана бе с мъже и жени, които сновяха насам-натам и бърбореха, докато балансираха в ръце пълни винени чаши и чинии с коктейлни хапки. В средата на просторното помещение бяха поставени няколко стилизирани, неудобни пейки. По-скоро красиви, отколкото полезни. Детективът забеляза Рен-Мари, която разговаряше с някаква жена в другия край на помещението. Потърси с очи и Ани. Дейвид тъкмо бе пристигнал, събличаше си палтото и се насочваше към съпругата си. Накрая съзря Габри и Оливие, застанали един до друг. Зачуди се дали да отиде при антикваря и да поговори с него.

Но защо? За да се извини за пореден път?

Права ли бе Рен-Мари? Какво търсеше? Прошка, изкупление? Нима искаше да изтрие тази грешка от личното си досие? Онова, което пазеше дълбоко в себе си и записваше в него делата си всеки ден.

Дебелата книга.

Да зачеркне провинението си ли желаеше?

Смяташе, че може да преживее ситуацията с Оливие. Но сега, когато го видя за пореден път, нещо го жегна. Запита се дали търси опрощение. И дали антикварят бе готов да му го даде.

Обърна отново поглед към събеседника си.

На Гамаш му се струваше интересно, че макар най-доброто изкуство да отразяваше човешката и живата природа, галериите бяха студени и сурови. Нищо приветливо и гостоприемно, нищо естествено нямаше в тях.

И все пак мосю Мароа беше в свои води. Мраморът и строгите форми сякаш бяха естествената му среда.

— Не — отговори той. — Не съм художник. — Подсмихна се. — За съжаление, нямам талант. Както повечето колеги, и аз правех плахи опити в изкуството, когато бях млад и зелен, но веднага разбрах, че страдам от дълбока, почти мистична липса на творчески заложби. Бях доста шокиран.

Гамаш се разсмя.

— Тогава какво ви води тук?

Доколкото бе известно на детектива, коктейлът бе частно събитие и се състоеше ден преди официалното откриване на голямата изложба. Само избрани гости бяха поканени на вернисажа в прочутия Музей на съвременното изкуство в Монреал: заможните и влиятелни хора, приятелите и семейството на художничката. И самата художничка. В този ред.

Не се изискваше много от един творец по време на вернисажа му. Ако беше облечен и трезвен, повечето куратори на изложби се смятаха за късметлии. Гамаш хвърли поглед към Клара, която бе разрошена и изглеждаше изпаднала в тиха паника. Носеше костюм със строга кройка и подплънки на раменете, но като че ли му се беше случило някакво произшествие. Полата бе леко усукана, а яката на ризата стърчеше твърде високо, сякаш художничката се бе опитала да се почеше по гърба.

— Занимавам се с покупко-продажба на произведения на изкуството. — Възрастният джентълмен подаде визитна картичка и Гамаш я прие. Загледа се в релефните черни букви на кремав фон. Само име и телефонен номер. Нищо повече. Картонът бе плътен и грапав. Визитка от висока класа. Несъмнено принадлежеше на човек, чиято работа е от висока класа.