Луиза Пенни: Измамна светлина

— Познавате ли творбите на Клара? — попита инспекторът, след като прибра картичката в джобчето до ревера на сакото си.

— Изобщо не бях запознат, но съм приятел на главния уредник на музея и получих брошура на изложбата. Бях искрено удивен. В описанието се казва, че мадам Мороу е прекарала целия си живот в Квебек и е почти на петдесет години. А като че ли никой не е чувал за нея. Появила се е сякаш от нищото.

— Появи се от Трите бора — заяви Гамаш, а когато събеседникът му го изгледа неразбиращо, поясни: — Селце на юг от Монреал. Близо до границата с Вермонт. Много хора не знаят за него.

— И за нея. Неизвестна художничка от село, за което никой не е чувал. Въпреки това…

Мосю Мароа разпери ръце в елегантен и красноречив жест, за да обхване залата и светското събитие.

Мъжете отново се взряха в портрета пред себе си. На платното бяха изобразени лицето и кокалестите рамене на старица, която придържаше син шал около шията си с жилеста, изкривена от артрит ръка. Под наметката се разкриваше бледа кожа, опната върху ключицата и сухожилията.

Но онова, което приковаваше погледа, бе изражението й.

Старицата гледаше право към тях. Към стеклото се множество, звъна на чашите, веселите разговори, приповдигнатата атмосфера.

Излъчваше гняв. Изпълнена бе с презрение. Изпитваше ненавист към онова, което чуваше и виждаше. Към щастието, което я обграждаше. Към смеха. Мразеше света, който я бе изоставил. Сама на стената. За да вижда, да наблюдава, но не и да участва.

Подобно на прикования Прометей, това бе велика душа, осъдена на вечно страдание. Очернена от горчивина и дребнавост.

Гамаш чу тихо ахване и веднага разбра на какво се дължи. Търговецът на картини Франсоа Мароа бе вникнал в същината на произведението. Не ставаше въпрос за очевидния гняв, който всеки можеше да забележи, а за нещо много по-сложно и едва загатнато. Но мъжът го бе съзрял. Проумял бе какво всъщност е сътворила Клара.

— Mon Dieu [11] Боже мой (фр.). — б. пр. — въздъхна мосю Мароа. — Господи!

Откъсна очи от картината и ги впери в Гамаш.

В другия край на залата Клара кимаше и се усмихваше, но не възприемаше почти нищо.

Ушите й бучаха, светът се люлееше пред очите й, ръцете й бяха изтръпнали. Всеки момент щеше да изгуби разсъдъка си.

"Вдишай дълбоко — повтаряше си. — Издишай бавно."

Питър й бе донесъл чаша вино, а приятелката й Мирна — чиния с коктейлни хапки, но Клара трепереше толкова силно, че не прие нищо, за да не го изпусне.

Сега полагаше огромни усилия да се съсредоточи и да не изглежда малоумно. Новият костюм я побъркваше от сърбеж. Навярно приличаше на счетоводителка. От времето на комунизма в някоя източноевропейска страна. Или от режима на Мао в Китай. Счетоводителката на Мао.

Не търсеше такъв ефект, когато си избра дрехата от луксозен бутик на улица "Сен Дени" в Монреал. Искаше да опита нещо по-различно от обичайните обемни поли и рокли, които носеше. Нещо стилно и изискано. Минималистичен и елегантен тоалет.

В магазина се бе харесала, докато се усмихваше на любезната продавачка в огледалото и разказваше за предстоящата си самостоятелна изложба. Разказваше на всички за събитието. На таксиметровите шофьори, на сервитьорите, на хлапето, което седеше до нея в автобуса със слушалки на айпод, затъкнати в ушите. Не й пукаше, че няма да я чуе. Въпреки това му разказа.

Денят най-сетне бе дошъл.

Сутринта, докато седеше в градината си в Трите бора, бе дръзнала да си помисли, че ще е по-различно. Представяше си как минава по коридора и влиза през огромната двойна врата от матово стъкло, а от другата страна я посрещат бурни аплодисменти. Представяше си, че изглежда зашеметяващо в новия си костюм. В арт средите щеше да настане суматоха. Критици и уредници щяха да се втурнат към нея, жадни за вниманието й. Щяха да се избиват, за да я поздравят. Усилено да търсят точните думи — les mots justes, за да опишат картините й.

Formidable [12] Великолепни (фр.). — б. пр . Блестящи. Сияйни. Гениални.

Шедьоври до една.

Там, в тихата утрин, в смълчаната градина, Клара бе затворила очи, обърнала бе лице към ранните слънчеви лъчи и се бе усмихнала.

Мечтата й се сбъдваше.

Напълно непознати щяха да попиват жадно всяка нейна дума. Някои дори можеше да си водят записки. Да искат съвети от нея. Щяха да я слушат в захлас, докато разкриваше философията си и споделяше вижданията си за света на изкуството — накъде отива и през какво е преминал.