Алисън Бренан - Опасна близост

Ани Ериксън наля кафе на добре облечения агент на ФБР, който седеше до малката дъбова маса в кухнята ѝ.

– Благодаря, че се съгласихте да разговаряте с мен – каза той.

Тя погледна служебната му карта.

"Куинси Питърсън, помощник-специален. Агент, ФБР, Регионален оперативен отдел, Сиатъл."

– Искате да говорим за Арън.

– Да, госпожо.

– Намерихте ли го?

– Така предполагаме, но се нуждаем от допълнителна информация, която да ни помогне да определим местонахождението и начина му на мислене.

Госпожа Ериксън наведе глава. Въпреки че федералният агент беше приятен, хубав мъж, немного по-голям от Арън, работата му беше да върне горкия Арън зад решетките.

– Госпожо Ериксън, вие дадохте показания на процеса срещу Арън Дохърти. Помолихте за снизходителност поради нанесени травми в детството.

– Съдията не ме послуша. Но той не беше там и не гледаше как онази жена съсипа момченцето.

– Вие обаче бяхте там.

– От деня, в който Арън се роди, Джинджър го оставяше при приятели и роднини, докато ги изреди всичките. Исках да го осиновя и да го отгледам като свой син. Тя знаеше, че го обичам, но ми го отне. Обичах го повече, отколкото майка му беше способна да обича! – Ани се вгледа в чашата си с кафе, докато си спомняше последния път, когато бе видяла Арън. Тогава той беше тринайсетгодишен. Джинджър го остави и Ани разбра, че повече няма да го вземе.

– Знаете ли къде е майка му сега?

Госпожа Ериксън поклати глава:

– От приятели чух, че когато Арън бил в десети клас в гимназията, колкото и да е учудващо, че не е напуснал училище, след като Джинджър го местеше през няколко месеца, тя го оставила при леля му в Лос Анджелис. Мисля, че по-точно в Глендейл. Трябвало да го вземе след две седмици и казала на всички, че си е намерила работа на екскурзионен кораб, но така и не се върнала. Това не ме учудва. Джинджър никога не се появяваше, когато обещаваше.

– Не знаете ли какво се е случило с нея?

Жената бавно поклати глава.

– Реших, че или е забравила за него, или се е свързала с друг мъж, който не иска деца. Арън живя при мен осем месеца, когато Джинджър се събра с някакъв богаташ във Флорида. Негодникът не обичал деца и тя не му казала за сина си. Тогава той беше на седем и това беше единствената стабилна година в живота му. И знаете ли какво направи Джинджър? Появи се една сутрин две седмици преди края на учебната година и го взе. Скъсала с онзи тип и искала известно време да бъде със сина си. След това приятели ми казаха, че само след седмица то оставила на майка си. – Гласът ѝ стана дрезгав. Разстройваше се всеки път, когато мислеше за Арън или Джинджър. – Ето защо разбирате, че съдията не беше прав, когато издаде смъртна присъда на горкото момче. Не се съмнявам, че е извършил онези неща, защото имаше доказателства, но бих желала съдебната система да го беше възприела като наранен човек.

Агент Питърсън си водеше записки. Лицето му беше сериозно и безпристрастно.

– И не сте чували нищо за Арън, след като майка му го е взела, когато е бил на тринайсет години?

– Видях го едва когато го посетих в затвора след ареста му за убийството на горката Ребека Оливър. – Ани въздъхна. – Много ми е мъчно. Нямах пари да съдя Джинджър за родителските права. Но предполагам, че не бяха само парите. Какво право имам аз върху него? Защо училищата не направиха нищо? Дядо му и баба му? Баща му?

– Баща му изобщо появяваше ли се?

– Не. Името му е Адам Сандърс. Само толкова знам за него. Вече е имал едно незаконно дете, когато е станал баща на Арън, и не е искал да има нищо общо с нито едно от двете. Родителите му обаче са свестни хора. Уорън и Лоти Сандърс. Живееха във Флорида, но не съм говорила с тях от години. Обаждаха ми се веднъж седмично винаги когато Арън беше при мен, но забраниха на Джинджър да го води в дома им, освен ако не се съгласи да им даде родителските права.

Агентът записваше всяка нейна дума.

– Познавате ли Джоана Сътън?

– Писателката на любовни романи? – Жената отново наведе глава. – Той ме помоли да му занеса книгите ѝ. Прочел една в затвора и искаше още. Каза, че били чудесни семейни романи. Реших, че е разбрал какво е любовта и че майка му и животът ѝ не са типични, и дори са ненормални.

– Знаете ли, че Арън ѝ е пишел писма?

– Аз... – Тя преглътна с усилие.

– Изпращахте ли писмата? Получавахте ли ги?

– Ще имам ли неприятности?

– Не, госпожо.

– Знам, че наруших правилата, но само веднъж. Когато Арън ме помоли да пусна второто писмо, първо го прочетох и така и не го изпратих. Осъзнах какво прави.