Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Като нищо тя можеше да е единственият човек, който знае, че Корморан Страйк не е там, където се полага да бъде. Може би беше редно да позвъни на мобилния му телефон? Ами ако не вдигне? Колко часа трябваше да изчака, преди да се свърже с полицията? Дойде й идеята да позвъни на Матю в службата му и да се посъветва с него, но бързо я отхвърли.

Двамата с Матю се бяха скарали, когато Робин се върна с голямо закъснение у дома, след като бе изпроводила пияния Страйк от „Тотнъм“ до офиса му. Матю отново бе започнал да й натяква, че е наивница, прекалено чувствителна и си пада по неудачници. Че Страйк си търси евтина секретарка и използва емоционален шантаж, за да постигне целите си. Че вероятно няма никаква Шарлот, а всичко е сложно скроен заговор, за да си осигури той съчувствието и услугите на Робин. Тогава Робин избухна и му каза, че ако някой я шантажира, това е той с постоянното си мрънкане за парите, които тя трябвало да печели, и с намеците си, че не внася достатъчен дял. Не е ли забелязал, попита го, че й доставя удоволствие да работи за Страйк. Не му ли е минало през задръстения счетоводителски мозък, че може да се ужасява от тягостната и еднообразна служба в „Човешки ресурси“? Матю беше поразен и се впусна в извинения (макар да си запази правото да укорява поведението на Страйк), ала Робин, обикновено миролюбива и добродушна, остана гневна и отчуждена. Примирието настъпи чак на следващата сутрин, и то примесено с антагонизъм главно от страна на Робин.

Сега, докато наблюдаваше телефона в тишината, част от гнева й към Матю се насочи към Страйк. Къде беше той? Какво правеше? Защо се държеше, сякаш си заслужаваше обвиненията на Матю в безотговорност? Тя беше тук, пазеше крепостта, а той вероятно тичаше подир бившата си годеница, пращайки бизнеса им по дяволите…

… неговия бизнес…

На стълбите се раздадоха стъпки: на Робин й се стори, че разпознава леко неравномерната походка на Страйк. Тя изчака, вперила ядосан поглед във вратата, докато се увери, че стъпките отминаха първата площадка; после решително завъртя стола си към монитора, отново започна да чатка по клавишите, а сърцето й препускаше.

— Добро утро.

— Здравей.

Тя удостои Страйк с мимолетен поглед и продължи да пише. Той изглеждаше уморен, небръснат и необичайно добре облечен. У нея се затвърди убеждението, че е пробвал помирение с Шарлот, и то, ако можеше да се съди по вида му, бе успешно. Следващите две изречения бяха изпъстрени с буквени грешки.

— Как са нещата? — попита Страйк, като забеляза изопнатия профил на Робин със стисната челюст и хладното й поведение.

— Добре — отвърна Робин.

Сега възнамеряваше да постави пред него идеално написания си доклад и после с ледено спокойствие да обсъди подробностите около напускането си. Можеше да му предложи да наеме нова временна секретарка от тази седмица, за да може тя, преди да си тръгне, да инструктира своевременно заместничката си относно организацията в офиса.

Страйк, чийто невероятен късмет предишния ден преди няколко часа бе приключил разбиващо в стил приказка и който не се бе чувствал така жизнерадостен от месеци насам, бе чакал с нетърпение да види секретарката си. Нямаше намерение да я въвежда в нощните си дейности (или поне не в тези, които толкова успешно бяха укрепили пострадалото му его), защото по принцип не отваряше уста по такива въпроси, а и се надяваше да възстанови, доколкото бе възможно, границите, пристъпени вследствие на неразумното му наливане с бира. Все пак си бе подготвил впечатляваща извинителна реч за поведението си от по̀ предишната вечер, думи на благодарност и експозе на интересните изводи, извлечени от вчерашните разговори.

— Пие ли ти се чай?

— Не, благодаря.

Той погледна часовника си.

— Закъснял съм само с единайсет минути.

— Твоя работа е кога пристигаш. По-точно — опита се тя да смекчи твърде враждебно прозвучалото изказване, — не е моя работа какво… кога идваш в офиса.

След като бе репетирала наум как великодушно ще успокоява Страйк при извиненията, които очакваше да излее за пиянското си поведение отпреди четирийсет и осем часа, сега имаше усещането, че позата му е неприлично лишена от срам и угризения.

Страйк се зае с чайника и след няколко минути постави до нея чаша с димящ чай.

— Казах, че не искам…

— Би ли оставила този важен документ за минутка, за да ти кажа нещо.

Тя запази доклада с няколко натискания на клавишите и се обърна с лице към него, скръстила ръце на гърдите си. Страйк седна на старото канапе.