Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Соме ли ти подари тези? — попита Страйк и посочи черните кожени ръкавици на масичката. Беше разпознал малкото златно лого „ГС“ при ръба.

— Какво?

Дъфийлд се наведе и подхвана една от ръкавиците с показалеца си. После я разлюля пред очите си, за да я огледа.

— Мамка му, прав си. Отива в кофата за боклук значи — и метна ръкавицата в един ъгъл. Тя се удари в изоставената китара и изтръгна кух звук от закачената струна. — Останаха ми от това ревю — обясни Дъфийлд и посочи черно-бялата корица на списанието. — Соме не би ми дал и изпаренията от пикнята си. Да ти се намира още една цигара?

— Свърших ги — излъга Страйк. — Ще ми кажеш ли защо ме покани у дома си, Еван?

Настана дълго мълчание. Дъфийлд пронизваше с поглед Страйк и той интуитивно почувства, че актьорът е разбрал лъжата му за цигарите. Киара също се взираше в него с леко разтворени устни, като красив овеществен образ на почудата.

— Кое те кара да мислиш, че имам да ти кажа нещо? — присмехулно попита Дъфийлд.

— Едва ли ме повика тук заради удоволствието от компанията ми.

— Не знам — с нескрита злоба подхвърли Дъфийлд, — може да съм се надявал, че си забавен като твоя старец.

— Еван — смъмри го Киара.

— Добре, ако нямаш какво да ми казваш… — рече Страйк и се надигна от креслото.

За негова лека изненада и за явно неудоволствие на Дъфийлд Киара остави празната си чаша за вино и разкръстоса крака, готова да се изправи.

— Хубаво де — рязко заговори Дъфийлд. — Има едно нещо.

Страйк отново се отпусна в креслото. Киара подаде една от своите цигари на Дъфийлд, който я взе и измърмори благодарност, после тя също се облегна назад и продължи да наблюдава Страйк.

— Продължавай — подкани той Дъфийлд, който се мотаеше със запалката си.

— Добре. Не знам дали е от значение — каза актьорът. — Само че не искам да казваш откъде имаш информацията.

— Не мога да ти го гарантирам — отсече Страйк.

Дъфийлд се намръщи, коленете му подскачаха нагоре-надолу, и продължи да пуши, с поглед, забит в пода. С крайчеца на окото си Страйк видя как Киара отваря уста да заговори и я възпря с вдигната длан.

— Преди два дни обядвах с Фреди Бестигуи — започна Дъфийлд. — Остави блекбърито си на масата, когато отиде до бара. — Дъфийлд изпусна дим и се разшава неспокойно. — Не искам да бъда уволнен — ядосано стрелна той с поглед Страйк. — Имам нужда от тази проклета работа.

— Продължавай — каза Страйк.

— Получи имейл. Видях името на Лула и го прочетох.

— Добре.

— Беше от жена му. Гласеше приблизително следното: „Знам, че трябва да разговаряме чрез адвокатите си, но ако не предложиш нещо по-добро от тези милион и половина лири, ще разкажа на всички къде точно се намирах, когато Лула Ландри умря, и как точно се озовах там, защото ми писна да ти търпя гадостите. Това не е празна закана. Започвам да си мисля, че трябва да го кажа пред полицията“. Нещо от този род — заключи Дъфийлд.

През закритите със завеси прозорци долетя приглушеният смях на двама папараци.

— Това е много полезна информация — каза Страйк на Дъфийлд. — Благодаря ти.

— Не искам Бестигуи да узнае, че аз съм ти го казал.

— Едва ли е нужно да се замесва твоето име — успокои го Страйк и отново се изправи. — Благодаря за водата.

— Чакай, сладурче, идвам — каза Киара с притиснат до ухото телефон. — Кийрън? Излизаме двамата с Корморан. Точно в момента. Довиждане, Еван, миличък.

Тя се наведе и го целуна по двете бузи, а Дъфийлд, надигнал се да става от мястото си, изглеждаше разстроен.

— Можеш да преспиш тук, ако…

— Не, миличък. Утре следобед ще работя, нужен ми е сън за красота — отвърна тя.

Нови светкавици заслепиха Страйк, когато излезе отвън, ала папараците изглеждаха объркани този път. Когато той помогна на Киара да слезе по стълбите и тръгна да сяда до нея на задната седалка, един от тях му подвикна:

— Ти пък кой си, мамка му?

Страйк затръшна вратата ухилен. Коловас-Джоунс беше отново на шофьорското място, колата се отдели от бордюра и този път не бяха преследвани.

След като изминаха две пресечки в мълчание, Коловас-Джоунс погледна в огледалото за обратно виждане и попита Киара:

— У дома ли?

— Ами да. Кийрън, би ли включил радиото? Слуша ми се музика. По-високо, сладурче. О, умирам за тази песен.

„Телефон“ на Лейди Гага изпълни колата.

Тя се обърна към Страйк и оранжеви отблясъци от уличното осветление се плъзнаха по невероятното й лице. Дъхът й миришеше на алкохол, а кожата — на сладкия остър парфюм.