Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Исках да се извиня за по̀ миналата вечер.

— Няма нужда — с изтънял и напрегнат глас изрече тя.

— Напротив, има. Не помня много от това, което съм направил. Надявам се да не съм бил извънредно противен.

— Не беше.

— Сигурно си схванала картинката. Бившата ми годеница току-що се сгодила за старо гадже. Отне й три седмици след раздялата ни да се сдобие с нов пръстен на ръката си. Това е просто фигуративно казано, аз така и не й купих пръстен, нямах пари за това.

Робин схвана от тона му, че помирение не е имало. Но в такъв случай къде беше прекарал нощта? Тя разкръсти ръцете си и автоматично взе чашата с чай.

— Не беше твое задължение да дойдеш и да ме завариш така, но вероятно ме спаси от припадък в някоя канавка или от сбиване с някого, така че много ти благодаря.

— Няма защо — отвърна Робин.

— Признателен съм ти също, че ми донесе алка-зелцер — добави Страйк.

— Помогна ли? — попита леко намусено Робин.

— За малко да оповръщам всичко тук — призна Страйк и потупа с юмрук вехтото канапе, — но щом се задейства, много ми помогна.

Робин се засмя и Страйк си спомни за пръв път бележката, пъхната под вратата с извинението, което бе дала за тактичното си отсъствие.

— И тъй, нямах търпение да чуя какъв напредък си имала вчера — излъга той. — Не ме дръж в напрежение.

Робин разцъфна като водна лилия.

— Тъкмо го печатах…

— Разкажи ми с твои думи, после ще довършиш доклада за досието по случая — предложи Страйк, като си отбеляза наум, че винаги може да го махне, ако е безполезен.

— Добре — каза Робин едновременно въодушевена и притеснена. — Ами както ти написах в бележката, видях, че искаш да проучиш професор Ейджиман и хотел „Малмезон“ в Оксфорд.

Страйк кимна, благодарен за пояснението, защото не си спомняше подробностите от бележката, прочетена още в разгара на махмурлука му.

— И тъй — леко задъхано продължи Робин, — най-напред отидох на Ръсел Скуеър, в Института по ориенталски и африкански науки. Натам сочеха записките ти, нали? — добави тя. — Проверих по картата, съвсем близо до Британския музей е. Нали това означаваше съкращението ти ИОАН?

Страйк отново кимна.

— Влязох там, казах, че пиша дисертация по африканска политика и поисках информация за професор Ейджиман. Препратиха ме към една много отзивчива секретарка в Катедрата по политически науки, която е работила с него, и тя ми даде купища информация за човека, включително библиография и кратка биография. Бил е студент в този институт.

— Наистина ли?

— Да — каза Робин. — Имам и негова снимка.

Тя измъкна фотокопие от бележника си и го подаде на Страйк.

Той видя чернокож мъж с издължено лице с високи скули, с ниско подстригани прошарени коса и брада и с очила със златни рамки, държани от извънредно големи уши. Взира се в него няколко секунди, а накрая отрони:

— Божичко!

Робин чакаше с приповдигнат дух.

— Божичко! — повтори Страйк. — Кога е умрял?

— Преди пет години. Секретарката се разстрои, когато заговори за това. Каза, че бил много умен, а при това и безкрайно добър човек. Отдаден християнин.

— Имал ли е семейство?

— Да. Оставил е вдовица и син.

— Син — повтори Страйк.

— Да — каза Робин. — В армията е.

— В армията — думите на Страйк прозвучаха като някакво ехо. — Не ми казвай.

— В Афганистан е.

Страйк се изправи и започна да крачи нагоре-надолу, все още държейки в ръка снимката на професор Джосая Ейджиман.

— Не успя да научиш частта му, нали? Не че има значение, мога да я открия — каза той.

— Направих запитване — отвърна Робин и се консултира с бележките си, — но не ми е много ясно. Има ли сапьорска част?

— Кралският инженерен полк — каза Страйк. — Това аз ще го проверя.

Той спря до бюрото на Робин и отново се взря в лицето на професор Джосая Ейджиман.

— Произхожда от Гана — уведоми го тя, — но до смъртта му семейството е живяло в Клъркънуел.

Страйк й върна снимката.

— Не я губи. Справила си се страхотно, Робин.

— Това не е всичко — каза тя изчервена и развълнувана, като правеше усилие да не се усмихне до ушите. — Следобед взех влака до Оксфорд и отидох в „Малмезон“. Знаеш ли, че са превърнали стар затвор в хотел?

— Сериозно ли? — учуди се Страйк и се облегна на канапето.

— И е доста приятен всъщност. Реших да се направя на Алисън и да проверя дали Тони Ландри не е забравил нещо там…

Страйк отпи от чая си, като си каза, че звучи твърде неправдоподобно секретарка да бъде изпратена с такава цел три месеца след случката.