Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— А сега аз искам да чуя какво ти се случи вчера — каза Робин, вече едва сдържаща нетърпението си. — Видя ли се с Брайъни Радфорд и Киара Портър?

Страйк й разказа всичко, което се бе случило, като пропусна само завършека на екскурзията си до апартамента на Еван Дъфийлд. Постави особено ударение върху настояването на Брайъни Радфорд, че дислексията й е била причината да прослуша съобщенията в гласовата поща на Ърсула Мей; върху неколкократно заявеното твърдение на Киара Портър как Лула й казала, че ще остави всичко на брат си; върху раздразнението на Еван Дъфийлд, че Лула постоянно проверявала колко е часът, докато била в „Узи“, и върху заплашителния имейл, пратен от Танзи Бестигуи до съпруга й, с когото се развеждаха.

— Но къде е била Танзи? — попита Робин, която бе изслушала с огромно внимание всяка дума от разказа на Страйк. — Ако можем да научим…

— О, почти сигурен съм, че знам къде е била — заяви Страйк. — Трудното е да бъде накарана да признае, защото рискува да изгуби издръжка от няколко милиона лири от Фреди. И ти ще се сетиш, ако отново прегледаш полицейските снимки.

— Но…

— Погледни снимките на предната фасада на сградата, направени в ранната сутрин, когато е умряла Лула, и помисли как беше, когато ние я видяхме. Полезно е за тренировката ти като детектив.

Робин изпита силен прилив на вълнение и щастие, мигновено попарени от съжаление, защото скоро щеше да напусне работата си и да иде в сферата на човешките ресурси.

— Трябва да се преоблека — каза Страйк и се изправи. — Моля те, опитай се пак да се свържеш с Фреди Бестигуи.

Той изчезна във вътрешната стая, затвори вратата зад себе си и смъкна късметлийския си костюм (както щеше да го нарича занапред), за да го смени със стара и удобна риза и по-свободни панталони. Когато отмина бюрото на Робин на път за банята, тя беше на телефона с онова изражение на дезинтересирана готовност, каквото има някой, оставен на изчакване. Страйк изми зъбите си над напуканата мивка, като си мислеше колко по-лесен би бил животът с Робин занапред, след като негласно беше признал пред нея, че живее в офиса, после се върна и я завари вече затворила телефона и изнервена.

— Едва ли вече си правят труда да предават съобщенията ми — предположи тя. — Отговарят, че е в студиото „Пайнуд“ и не бива да бъде безпокоен.

— Е, поне знаем, че се е завърнал в страната — подхвърли Страйк.

Той извади междинния доклад от кантонерката, седна и се залови мълчаливо да добавя към него бележките от вчерашните си разговори. Робин го наблюдаваше с крайчеца на окото си, впечатлена от усърдието, с което Страйк вписваше откритото от него, като регистрираше прецизно как, кога и от кого е получил всяка информация.

След дълъг период на мълчание, през който раздели времето си между прикрито наблюдаване на работата на Страйк и разглеждане на снимките на фасадата на Кентигърн Гардънс номер осемнайсет в Гугъл Ърт, тя заговори:

— Предполагам, че трябва да бъдеш много внимателен, за да не забравиш нещо.

— И не само това — отвърна Страйк, като все още пишеше и не вдигаше очи. — Не бива да оставяш на защитата нещо, за което да се залови.

Изрече го толкова спокойно и разумно, че известно време Робин разсъждава над подтекста на думите му, за да е сигурна, че го е разбрала добре.

— Имаш предвид в общия случай? — попита тя. — По принцип?

— Не — каза Страйк, като продължаваше с доклада си. — Имам предвид, че конкретно не желая защитата на делото срещу човека, който е убил Лула Ландри, да го измъкне само защото не съм водил щателно документацията си, и да използва това, за да оспори моята надеждност като свидетел.

Страйк отново се перчеше и сам го съзнаваше, ала не можеше да се въздържи. Вече беше набрал скорост, както се изразяваше пред себе си. Някои биха могли да спорят, че е липса на вкус да откриваш забавление в разследването на убийство, ала на него му бе присъщо да открива хумор и в далеч по-мрачни ситуации.

— Дали не би отскочила да вземеш сандвичи, Робин? — попита той, за да има повод да погледне към удивеното й изражение, галещо самолюбието му.

Завърши бележките си в нейно отсъствие и тъкмо се канеше да се обади на стар колега в Германия, когато Робин нахълта с два пакета сандвичи и вестник в ръце.

— Снимката ти е на първа страница на „Стандард“ — задъхано съобщи тя.

— Какво?

На снимката беше Киара, следваща Дъфийлд към апартамента му. Киара изглеждаше ослепителна; за част от секундата Страйк се пренесе назад във времето, в два и половина предишната нощ, когато тя лежеше бяла и гола под него с разпростряна върху възглавницата копринена светла коса, приличаща на сирена, и шепнеше и издаваше стонове.