Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Мислех, че тя не се е познавала с Дийби Мак.

— Не се познаваше, но той беше направил намеренията си твърде публични, нали така? Чувал ли си песента, която беше написал? Тя направо се подмокряше, като я слушаше.

— „Кучко, ти не си това…“ — подхвана услужливо Киара, но Дъфийлд я стрелна злобно и й затвори устата.

— Оставила ли ти беше съобщения на гласовата поща?

— Да, две-три. „Еван, моля те, обади ми се. Спешно е. Не искам да го казвам по телефона.“ На нея все й беше спешно, като искаше да разбере какво правя. Знаеше, че съм ядосан. Тревожеше се, че може да съм повикал Ели. Тя й беше като трън в очите, защото знаеше, че съм спал с нея.

— Казала е, че е нещо спешно и че не е за по телефона?

— Да, но така само се опитваше да ме накара да й позвъня. Една от малките й игрички. Лу можеше да бъде адски ревнива. И адски манипулативна също така.

— Можеш ли да се сетиш защо в този ден е звъняла упорито и на чичо си?

— Какъв чичо?

— Казва се Тони Ландри, той също е адвокат.

— Тоя ли? Тя не би звъняла на него, мразеше го повече и от брат си.

— Обаждала му се е неколкократно по същото време, когато е звъняла и на теб. Оставила му е горе-долу същото съобщение.

Дъфийлд почеса наболата си брада с мръсните си нокти, втренчен в Страйк.

— Не знам за какво е било. Сигурно заради майка й. Дъртата лейди Бристоу е трябвало да иде в болницата или нещо такова.

— Не мислиш ли, че онази сутрин може да се е случило нещо, което според нея е било важно или от интерес и за теб, и за чичо й?

— Няма тема, която да е едновременно интересна за мен и за шибания й чичо — отсече Дъфийлд. — Виждал съм го. Интересуват го само цени на акции и тъпотии от тоя род.

— Може да е било нещо лично за нея.

— Ако е било така, не би се обадила на онзи гадняр. Не се обичаха.

— Защо мислиш така?

— Тя изпитваше към него същото, което и аз към проклетия ми баща. И двамата ни смятаха за безполезни нищожества.

— Говорила ли е с теб за това?

— О, да. Според него психичните й проблеми били продиктувани от търсене на внимание, просто лошо поведение. Била бреме за майка си. Омекна, когато започна да печели пари, но тя не забрави всичко, което й бе наприказвал.

— И тя не ти каза защо те е търсила, като се видяхте в „Узи“?

— Не — отвърна Дъфийлд и запали нова цигара. — Беше вкисната от мига на пристигането си, защото Ели беше там. Крайно беше недоволна от присъствието й. Настроението й беше направо ужасно, нали?

За пръв път той се обърна към Киара, която кимна тъжно.

— Тя всъщност почти не говори с мен — допълни Дъфийлд. — Приказваше си главно с теб.

— Да — потвърди Киара. — Но не сподели, че нещо я притеснява.

— Двама души ми казаха, че хакери проникнали в телефона й… — подхвана Страйк.

Дъфийлд го прекъсна.

— Да, седмици наред ни бяха слушали съобщенията в гласовата поща. Знаеха къде ще се срещаме и всичко. Проклети мръсници. Сменихме си телефонните номера, когато разбрахме какво става, и след това вече много внимавахме какви съобщения си оставяме.

— Така че не би се учудил, ако Лула е имала да ти съобщи нещо важно или тревожно, за което не би искала да говори по телефона?

— Да, но ако е било чак толкова важно, щеше да ми го каже в клуба.

— А не ти го е казала.

— Не, защото цяла вечер не пожела да приказва с мен. — По челюстта на Дъфийлд, ясно очертана като издялана с длето, заигра мускул. — Все проверяваше на телефона си колко е часът. Знаех какво прави, мъчеше се да ме вбеси. Показваше ми как няма търпение да се прибере у дома си и да се види с шибания Дийби Мак. Изчака Ели да иде до кенефа. Тогава стана и дойде да ми каже, че си тръгва и че ми връща халката, онази, която й дадох на церемонията по обвързването. Метна я на масата пред мен, докато всички наоколо ни зяпаха. Вдигнах я и казах: „Ако на някого му харесва, вакантна е“, и тя изфуча навън.

Той говореше, сякаш Лула не беше умряла преди три месеца, а скандалът им бе станал едва предишния ден и все още имаше шанс за помирение.

— Опитал си се да я задържиш със сила, нали? — попита Страйк.

— Да я задържа със сила?

— Според свидетели си я хванал здраво за ръцете.

— Така ли? Не си спомням.

— Но тя се е издърпала и ти си останал в заведението, правилно ли съм чул?

— Изчаках десет минути, защото не исках да й направя удоволствието да я подгоня пред всички тези хора, после напуснах клуба и поръчах на шофьора си да ме откара до Кентигърн Гардънс.

— С нахлупена глава на вълк — уточни Страйк.