Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Чакайте. Ще ми прати есемес, когато е отпред.

Двамата с Дъфийлд изглеждаха малко нервни и напрегнати, като състезатели, на които им предстои да излязат на стадиона. Малко по-късно от телефона на Киара се чу леко звънтене.

— Добре, тук е — съобщи тя.

Страйк отстъпи, за да пропусне първо нея и Дъфийлд, после закрачи бързо към предната седалка за пътника, а Дъфийлд заобиколи колата под ослепителните пулсиращи светлини и писъците от опашката, след което се хвърли на задната седалка до Киара, която се бе настанила вътре с помощта на Коловас-Джоунс. Страйк тръшна предната врата, като принуди двама мъже, навели се навътре да снимат Дъфийлд и Киара, да отскочат назад.

На Коловас-Джоунс не му отне почти никакво време да се качи зад волана. Когато засвяткаха още светкавици, Страйк имаше чувството, че вътрешността на мерцедеса е като епруветка — едновременно затворена и изложена на показ. Към стъклата бяха притиснати обективи; недружелюбни лица надничаха от мрака, черни фигури се стрелкаха напред-назад пред спрялата кола. Зад експлозиите от светлина неразличимата тълпа от опашката се надигаше като вълна, любопитна и възбудена.

— Натисни педала, дявол го взел! — изръмжа Страйк на Коловас-Джоунс, който включи двигателя. Папараците, блокирали пътя, се отместиха назад, но продължиха да снимат.

— Чао, мърлячи — пропя Еван Дъфийлд от задната седалка, когато колата се отдели от бордюра.

Ала фотографите затичаха редом с нея и от двете страни продължаваха да изригват светкавици. Страйк усещаше цялото си тяло окъпано в пот. Сякаш внезапно отново се бе озовал на черния път в тресящия се вайкинг, сред пукотевиците, раздиращи въздуха в Афганистан. Зърнал бе напред по пътя един младеж да тича, повлякъл момченце. Без никаква съзнателна мисъл извика „Спирачка!“, протегна се напред и сграбчи Анстис, който бе станал баща едва преди два дни и седеше зад шофьора. Последното, което помнеше, беше шумния протест на Анстис и тъпия звук от блъсването му в задната врата, преди вайкингът да се разпадне с оглушителен трясък, а светът да се превърне в размазана мъгла, пълна с болка и ужас.

Мерцедесът зави зад ъгъла и се озова на почти пуста улица. Страйк осъзна, че се е напрегнал толкова силно, че го боляха мускулите на единствения му останал прасец. В страничното огледало видя да ги следват два мотоциклета, всеки с пътник на задната седалка. Принцеса Даяна и парижкият подлез; линейката, отнасяща трупа на Лула Ландри с камери, доближени до тъмните й стъкла — двете сцени препускаха в съзнанието му, докато колата се движеше с висока скорост по нощните улици.

Дъфийлд запали цигара. С крайчеца на окото си Страйк забеляза, че Коловас-Джоунс се намръщи на пътника си срещу огледалото за обратно виждане, макар да не протестира гласно. След малко Киара започна да шепне нещо на Дъфийлд. На Страйк му се стори, че чува своето име.

Пет минути по-късно завиха зад още един ъгъл и видяха пред себе си друга малка тълпа облечени в черно фотографи, които защракаха със светкавици и затичаха срещу колата още с появяването й. Мотоциклетистите спряха зад тях; Страйк видя четиримата мъже да хукват, за да уловят момента, когато вратите на колата се отварят. Адреналинът бликна у него: Страйк си представи как изскача навън, как раздава удари и как скъпите камери се разбиват в бетонната настилка, когато притежателите им рухват сразени. Сякаш прочел мислите на Страйк, Дъфийлд подхвърли, стиснал с ръка дръжката на вратата:

— Избий им проклетите фотоапарати, Корморан, имаш подходящото телосложение.

Вратите се отвориха, нахлу нощен въздух и заблестяха нови светкавици. Навел глава, Страйк закрачи бързо с поглед в чаткащите по паважа високи обувки на Киара, твърдо решен да не се оставя да го заслепят. Изтичаха нагоре по три стъпала, като Страйк беше последен и тъкмо той затръшна входната врата пред лицата на фотографите.

За миг се почувства съюзен с другите двама, свързан с тях от чувството, че бяха преследвани. Малкото слабо осветено фоайе ги приюти дружелюбно. Папараците още си подвикваха един на друг от другата страна на вратата и резките им гласове му напомниха за войници, обсадили сграда. Дъфийлд се опитваше да отвори вратата на апартамента, като пробваше поред различни ключове.

— Тук съм само от няколко седмици — обясни той, като накрая я отвори чрез яко блъсване с рамо. Веднага щом прекрачи прага, свали впитото си яке, хвърли го на пода и ги поведе навътре; тесните му бедра се поклащаха, макар и не толкова натрапчиво като на Ги Соме. Минаха по къс коридор и се озоваха в дневната, където той включи осветлението.