Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Семплото и елегантно помещение в сиво и черно лъхаше силно на цигарен дим, канабис и алкохолни изпарения и остро напомни на Страйк за детството му.

— Отивам да се изпикая — съобщи Дъфийлд и подвикна през рамо, като направи жест с палец: — Пиячката е в кухнята, Кики.

Тя се усмихна на Страйк и тръгна към вратата, която Дъфийлд бе посочил.

Страйк огледа стаята, която сякаш бе оставена от родители с безукорен вкус на грижите на тийнейджър. Всяка повърхност бе покрита с всевъзможни боклуци, повечето във вид на изписани хартийки. До стените бяха подпрени три китари. Отрупана с какво ли не стъклена масичка бе заобиколена с кресла в черно и бяло, обърнати към огромен плазмен телевизор. По черния дългокосмест килим под масичката също бяха нападали боклуци. Зад високите прозорци с тънки сиви завеси Страйк различаваше фигурите на фотографите, все още стърчащи под уличната лампа.

Дъфийлд се върна, като вдигаше в движение ципа си. Като установи, че е насаме със Страйк, се засмя нервно.

— Настанявай се, здравеняко. Хей, знаеш ли, познавам се с твоя старец.

— Така ли? — измърмори Страйк и седна на един от фотьойлите във форма на куб.

— Да, срещал съм го няколко пъти — каза Дъфийлд. — Готин тип.

Той взе китара и небрежно задрънка някаква мелодия, после размисли и я върна до стената.

Киара се върна с бутилка вино и три чаши.

— Не можеш ли да си наемеш чистачка, миличко? — обърна се тя с упрек към Дъфийлд.

— Всички вдигат ръце — отвърна Дъфийлд. Тръшна се странично на едно кресло и простря крака през подръчника му. — Липсва им издръжливост.

Страйк бутна безредно струпаните неща по масата, за да може Киара да постави бутилката и чашите.

— Мислех, че си се нанесъл при Мо Инис — каза тя, докато сипваше виното.

— Да, ама не се получи — отговори Дъфийлд, като зарови из безпорядъка, за да търси цигари. — Дъртият Фреди ме пусна тук под наем за един месец, докато работя във филмовото студио „Пайнуд“. Иска да стоя настрани от старите бърлоги.

Мръсните му пръсти опипаха първо нещо, което приличаше на броеница; после минаха през безброй празни кутии от цигари с откъснати парчета картон от тях; три запалки, едната гравирана „Зипо“; хартийки за свиване на цигари; усукани кабели; колода карти; мръсни, покрити с лекета носни кърпи; смачкани хартии; музикално списание с мрачна черно-бяла снимка на самия Дъфийлд на корицата; отворени и неотворени пощенски пликове; чифт смачкани черни кожени ръкавици; пръснати монети и в един чист порцеланов пепелник в края — едно копче за ръкавели във формата на миниатюрен сребърен пистолет. Най-сетне той изрови пакет „Житан“ изпод канапето, запали цигара, издуха дълга струя дим към тавана, после се обърна към Киара, която се бе разположила на канапето напряко спрямо двамата мъже и отпиваше от виното си.

— Пак ще кажат, че двамата с теб се чукаме, Кики — подхвърли той и посочи към прозореца, зад който се мяркаха сенките на дебнещите фотографи.

— А присъствието на Корморан как ще обяснят? — попита Киара и хвърли изкосо поглед към Страйк. — Тройка ли правим?

— Той е охрана — каза Дъфийлд, като го изгледа преценяващо с присвити очи. — Прилича на боксьор. Или на борец. Не искаш ли свястно питие, Корморан?

— Не, благодаря — отвърна Страйк.

— Да не си в „Анонимните алкохолици“ или защото си на работа?

— Защото съм на работа.

Дъфийлд повдигна вежди и се подсмихна. Изглеждаше нервен, стрелкаше Страйк с погледи крадешком, барабанеше с пръсти по стъклената маса. Когато Киара го попита дали не е посетил отново лейди Бристоу, изглеждаше облекчен, че му е предложена тема.

— Не, по дяволите. Веднъж ми стига. Беше пълен кошмар. Горката нещастница. На смъртно легло е.

— Беше страхотен жест, че отиде да я видиш, Еван.

Страйк разбираше, че тя се стреми да покаже Дъфийлд във възможно най-добра светлина.

— Добре ли познаваш майката на Лула? — попита той Дъфийлд.

— Не. Виждал я бях само веднъж, преди Лу да умре. Тя не ме одобряваше. Никой от семейството на Лу не ме одобряваше. Знам ли — промърмори той, — просто исках да поговоря с някого, дето му пука, че тя е мъртва.

— Еван — нацупи се Киара, — ще прощаваш, но аз съм разстроена от това, че тя е мъртва.

— Хубаво де…

Със странно женствените си плавни движения Дъфийлд се сгуши в креслото в почти ембрионална поза и засмука силно цигарата си. На масичка зад главата му, осветена от конус светлина, стоеше голяма снимка — той заедно с Лула Ландри, очевидно направена на модно ревю. Бореха се на уж на фона на изкуствени дървета; тя носеше дълга до земята червена рокля, а той беше в прилепнал черен костюм с маска на вълк, вдигната над челото му.