Агата Кристи - Смърт край Нил

— Проявили сте завидна бдителност, но защо трябваше да ни лъжете, че не сте получили писмото?

— Е, как да ви кажа — разпери ръце Пенингтън, — не можеш да се натрапваш на младоженци, без да имаш сериозни причини. Реших, че е най-добре да се срещнем случайно. Освен това не знаех нищо за съпруга. Може би той също беше замесен в измамата.

— И така всичките ви действия са били съвсем безкористни? — попита сухо Рейс.

— Точно така, полковник.

Всички замълчаха. Рейс погледна Поаро. Дребничкият мъж се наведе напред.

— Мосю Пенингтън, не вярваме на нито една дума от тази история.

— По дяволите! И какво вярвате?

— Вярваме, че неочакваният брак на Линет Риджуей ви е поставил в трудно финансово положение. Че след това сте дошли бързо тук, за да намерите някакъв изход, тоест опитали сте се да спечелите време и с това намерение сте направили безуспешен опит да получите подписа на мадам Дойл за някои документи. После по време на екскурзията от върха на една скала в Абу Симбел сте блъснали каменен блок, като за малко не сте успели…

— Вие сте луд.

— Предполагаме, че нещо подобно се е случило и на връщане, когато ви се е отдала възможност да премахнете мадам Дойл, и убийството почти със сигурност би било приписано на друго лице. Ние не само предполагаме, но знаем, че с вашия револвер бе застреляна жената, която щеше да ни каже името на човека, за когото имаше сериозни причини да смята, че е убил Линет Дойл и камериерката Луиз…

— Дявол да го вземе! — избухна Пенингтън и прекъсна словесния поток на Поаро: — За какво намеквате? Луд ли сте? Защо да убивам Линет Дойл? Мъжът й ще я наследи, не аз. Защо не разпитате него? Не аз, а той има интерес от смъртта й.

— Дойл изобщо не е напускал салона в онази трагична нощ — каза студено Рейс, — докато не са го ранили в крака. Фактът, че е бил неспособен да пристъпи и една крачка след това, с потвърден от лекар и медицинска сестра — двама обективни свидетели, на които може да се вярва. Саймън Дойл не би могъл да убие и Луиз Бурже; без съмнение не той застреля мисиз Отърбърн. Знаете това не по-зле от нас.

— Знам, че той не я е убил — каза по-спокойно Пенингтън. — Питам се само защо се заяждате с мен, след като нямам интерес от смъртта й.

— Но, драги мой, не съм съгласен с вас — гласът на Поаро напомняше гальовното мъркане на котарак. — Мадам Дойл беше делова и проницателна жена, отлично запозната с финансите см, и тя незабавно би открила каквато и да е нередност. Веднага след завръщането си в Англия тя щеше да поеме контрол върху наследството и тогава неизбежно би заподозряла нещо. Но сега тя е мъртва и съпругът й, както току-що казахте, е наследник на цялото й имущество. А той е различен човек — доверчив и простодушен. Саймън Дойл не знае нищо за финансовото състояние на съпругата си, освен че е била богата. За вас би било лесно да говорите високопарно с него, да прикриете истинското положение под куп цифри, да забавите прехвърлянето на парите, като се оправдаете с юридически формалности и неотдавнашната икономическа криза. Мисля, че за вас е от голямо значение с кого ще имате работа — със съпругата или съпруга.

Пенингтън сви рамене.

— Предположенията ви са абсурдни.

— Времето ще покаже.

— Какво казахте?

— Казах: „Времето ще покаже!“ Налице са три смъртни случая — три убийства. Според закона финансовото състояние на Линет Дойл ще бъде проучено най-щателно.

Той видя, че раменете на другия внезапно се отпуснаха, и разбра, че е спечелил. Подозренията на Джим Фенторп бяха напълно основателни.

— Вие играхте и… загубихте. Няма смисъл да продължавате играта — — добави Поаро.

— Нищо не разбирате — прошепна Пенингтън. — Действително беше така, но за всичко е виновна проклетата криза. На Уолстрийт всички бяха обезумели. Но аз отново ще стъпя на краката си. С малко щастие всичко ще бъде наред в средата на юни.

С треперещи ръце той взе цигара, опита се да я запали, не успя.

Поаро каза замислено:

— Предполагам, че тогава при скалата е било моментно изкушение. Помислили сте, че никой няма да ви види.

— Това беше случайно! Кълна се, че беше случайно! — Лицето му потрепера и той се наведе напред с очи, пълни с ужас: — Спънах се и се облегнах на камъка… Кълна се, че беше случайно…

Двамата мъже мълчаха.

Пенингтън внезапно се овладя. Беше победен, но смелостта не бе го напуснала. Той се отправи към вратата.

— Не можете да ми припишете това, джентълмени. Беше злополука. И не аз я застрелях. Чувате ли? И това не можете да ми припишете, никога няма да можете. И излезе.