Агата Кристи - Смърт край Нил

След няколкоминутно мълчание Джим Фенторп каза:

— По странен начин работите, но мисля, че аргументите ви са справедливи. Работата е там, че нямам точна информация за вас.

— Искате да кажете, че това е случай, базиран само на подозрения и догадки?

— Да.

— И следователно считате, че е неразумно да говорите? Това може би е вярно от правна гледна точка. Но тук не е съд. Полковник Рейс и аз се опитваме да открием един убиец. Всичко, което може да ни помогне, е от значение за нас.

Джим Фенторп отново се замисли. След това каза:

— Много добре. Какво искате да знаете?

— Защо дойдохте на тази екскурзия?

— Изпрати ме чичо ми, мистър Кармайкъл, английският адвокат на мисиз Дойл. Той се занимаваше с много от нейните дела и поддържаше кореспонденция с мистър Андру Пенингтън, американския попечител на мисиз Дойл. Няколко дребни инцидента (не мога да ги изброя всичките) накараха чичо ми да заподозре, че не всичко е както трябва.

— С една дума, чичо ви е подозирал, че Пенингтън е мошеник?

Фенторп кимна с лека усмивка.

— Казахте го по-безцеремонно, отколкото аз бих направил това, но в основни линии е вярно. Най-различни оправдания на Пенингтън, както и някои неубедителни обяснения относно прехвърлянето на сумите събудиха недоверието на чичо ми. Докато неговите подозрения не бяха още потвърдени, мис Риджуей ненадейно се омъжи и замина на сватбено пътешествие в Египет. Бракът й успокои чичо ми, защото знаеше, че когато тя се върне в Англия, формалностите около имението ще бъдат уредени и тя ще поеме контрол върху него. Обаче в едно писмо от Кайро тя спомена между другото, че неочаквано е срещнала Андру Пенингтън. Подозренията на чичо ми се възвърнаха с нова сила. Беше сигурен, че Пенингтън, може би вече в отчаяно положение, се опитва да получи подписи от нея, с които да прикрие злоупотребите си. Чичо ми изпадна в голямо затруднение, тъй като нямаше точни доказателства, за да я убеди в това. Единственото нещо, което можеше да направи, беше да ме изпрати тук със самолет, за да разбера какво става. Трябваше да си отварям очите и да действам решително, ако се наложи; уверявам ви, това беше много тежка задача. В същност в случая, за който споменахте, трябваше да се държа в известна степен невъзпитано! Беше неприятно, но като цяло бях доволен от резултата.

— Искате да кажете, че събудихте вниманието на мадам Дойл? — запита Рейс.

— Не чак дотам, но мисля, че това послужи като сигнал за Пенингтън. Бях сигурен, че за известно време ще престане с номерата си и дотогава се надявах да стана достатъчно близък с мистър и мисиз Дойл, за да ги предупредя по някакъв начин. В същност се надявах да направя това чрез мистър Дойл. Мисиз Дойл бе толкова привързана към Пенингтън, че би било трудно да й намекна нещо за него. За мен беше по-лесно да действам чрез съпруга.

Рейс кимна.

— Ще ми отговорите ли откровено на следния въпрос? — попита Поаро. — Ако трябваше да измамите някого, кого бихте избрали: мадам Дойл или мосю Дойл?

Фенторп леко се усмихна.

— — Във всички случаи мистър Дойл. Линет Дойл беше делова жена с нюх на бизнесмен. Предполагам, че съпругът й е от онези доверчиви хора, които не разбират нищо от бизнес и винаги са готови да се подпишат на „празното място“, както той самият се изрази.

— Съгласен съм — каза Поаро и погледна Рейс. — И да не забравяме вашия мотив.

— Това са само предположения, но не и доказателства — каза Фенторп.

Поаро бързо отговори:

— А, защо, ще намерим доказателства.

— Как?

— Може би мистър Пенингтън ще ни помогне.

— Не знам дали ще е възможно — усъмни се Фенторп.

Рейс погледна часовника си.

— Той трябва да дойде всеки миг.

Джим Фенторп веднага разбра намека и си тръгна.

Две минути по-късно се появи Андру Пенингтън с учтива усмивка на уста и само твърдата челюст и бдителният блясък в очите му разкриваха опитен и хладнокръвен противник, който е нащрек.

— Е, джентълмени, аз съм тук — каза той, като седна и ги погледна въпросително.

— Помолихме ви да дойдете — започна Поаро, — защото съвсем очевидно вие проявявате особен интерес към този случай.

Пенингтън леко вдигна вежди.

— Така ли?

— Разбира се — спокойно каза Поаро. — Ако не се лъжа, сте познавали Линет Риджуей от дете.

— О, това ли… — лицето му се поотпусна. — Извинете, не ви разбрах съвсем добре. Да, както ви казах тази сутрин, помня Линет, откакто бе малко, мило създание.

— И бяхте големи приятели с баща й?