Агата Кристи - Смърт край Нил

Флитууд беше едър, грубоват човек. Когато влезе в стаята, той ги изгледа с недоверие. Поаро се досети, че той е човекът, когото бе видял да говори с Луиз Бурже.

— Искали сте да ме видите? — попита с подозрение той.

— Да — каза Рейс. — Може би знаете, че на този кораб снощи бе извършено убийство?

Флитууд кимна.

— Вярно ли е, че сте имали причина да мразите жената, която бе убита?

Сянка на безпокойство се мярна в очите му.

— Кой ви каза?

— Заявили сте, че мисиз Дойл се е намесила в отношенията ви с една млада жена.

— Зная кой ви е казал това, онази лъжлива френска уличница. Това момиче е страшна измамница.

— Да, но тази история е истинска.

— Това е мръсна лъжа!

— Заявявате това, без да знаете дори за какво става дума.

Изстрелът попадна в целта. Той се смути и преглътна.

— Вярно ли е или не че сте имали намерение да се ожените за момиче на име Мари и тя ви е изоставила, когато е разбрала, че вече сте женен?

— Какво й влизаше това в работата?

— Искате да кажете, че не е било работа на мисиз Дойл? Е, както знаете, двуженството е наказуемо.

— Не беше така. Ожених се за една от тукашните, но не ни провървя. Тя се върна при роднините си. Не съм я виждал от шест години.

— И все още сте женен за нея?

Мъжът замълча. Рейс продължи:

— Мисиз Дойл или мис Риджуей, както тогава се е наричала, е разкрила това, нали?

— Да, дявол да я вземе! Пъхаше си носа навсякъде, където не й бе работа. Бях почтен с Мари. Бих направил всичко за нея. И тя никога не би разбрала за другата, ако не беше тази интригантка. Да, признавам, че й имах зъб и ми причерня, когато я видях на този кораб, цялата обкичена с перли и диаманти, пристъпвайки наоколо като кралица, без дори да се досеща, че завинаги е разбила живота на един човек! Вярно е, не можех да я гледам, но ако мислите, че съм долен убиец, ако мислете, че съм я застрелял, това е проклета лъжа! Никога не съм я докосвал. И това е чистата истина.

Той млъкна. Пот се стичаше по лицето му.

— Къде бяхте снощи между дванайсет и два часа?

— Спях в леглото си и приятелят ми ще потвърди това.

— Ще проверим. Това е достатъчно — каза Рейс и му кимна рязко да си върви.

— Какво ще кажете? — запита Поаро, когато вратата се затвори след Флитууд.

Рейс сви рамене.

— Беше доста откровен. Нервен е, разбира се, но не прекалено. Ще трябва да проверим алибито му, въпреки че това едва ли ще ни помогне много. Другият сигурно е спял и този приятел е можел да се измъкне навън и отново да се прибере в каютата си. Трябва да разберем дали някой друг не го е видял.

— Да, трябва да разследваме това.

— Мисля, че е важно да разберем дали някой е чул нещо, което може да ни помогне да определим часа на убийството. Според Беснер това се е случило между дванайсет и два. Твърде вероятно е някои от пътниците да са чули изстрела, дори и ако не са разбрали, че това е изстрел. Аз не чух нищо подобно. А вие?

Поаро поклати глава.

— Спах много дълбоко и не чух абсолютно нищо. Сигурно са ми дали приспивателно.

— Жалко. Да се надяваме, че пътниците, чиито каюти са от дясната страна, ще ни помогнат. С Фенторп вече говорихме. Да разпитаме мисиз Алертън и сина й. Ще изпратя стюарда да ги извика.

Мисиз Алертън влезе с енергична стъпка. Беше облечена в светлосива, раирана копринена рокля. Изглеждаше разстроена.

— Това е прекалено ужасно — каза тя, като седна на стола, който Поаро й предложи. — Просто не мога да повярвам. Това красиво създание, което имаше всичко, за да се наслаждава на живота, сега е мъртво. Не мога, не мога да го повярвам.

— — Зная какво чувствате, мадам — каза със съчувствие Поаро.

— Радвам се, че вие сте на кораба, — каза просто тя. — Вие ще откриете кой е извършил това. Толкова се радвам, че не е онова бедно, нещастно момиче.

— Имате пред вид мадмоазел дьо Белфор. Кой ви каза, че не е тя?

— Корнелия Робсън — отговори с бегла усмивка мисиз Алертън. — Виждате ли, тя е като замаяна от случилото се. Сигурно това е единственото вълнуващо преживяване в живота и и вероятно последното. Но тя е толкова мила и ужасно се срамува, че й е толкова интересно. Уверена е, че се държи много грозно. — Мисиз Алертън погледна Поаро и прибави: — Но защо говоря глупости. Вие искате да ми зададете някои въпроси.

— В колко часа си легнахте?

— Малко след десет и половина.

— Веднага ли заспахте?

— Да. Бях уморена.

— Чухте ли нещо каквото и да е, през нощта?

Мисиз Алертън сви вежди.

— Да, мисля, че чух плясък и като че ли някой тичаше или обратното. Не си спомням добре. Стори ми се, че някой падна зад борда, в полусън, нали разбирате; тогава се събудих и се ослушах, но беше съвсем тихо.