Агата Кристи - Смърт край Нил

— Знаете ли в колко часа беше това?

— Боя се, че не. Но не мисля, че беше дълго след като заспах. Може би след около един час.

— Уви, мадам, това не е много точно.

— Зная. Но няма смисъл да се опитвам да гадая, след като нямам и най-малката представа, нали?

— И това ли е всичко, което можете да ни кажете?

— Боя се, че да.

— Познавахте ли преди мисиз Дойл?

— Не, Тим я познаваше. Слушала съм много за нея от една наша братовчедка, Джоана Саутууд, но я видях за пръв път в Асуан.

— Ако позволите, мадам, имам още един въпрос.

Мисиз Алертън промърмори с усмивка:

— Обичам да ми задават недискретни въпроси.

— Става, дума за следното. Дали вие и вашето семейство сте понасяли някога парични загуби поради финансовите операции на бащата на мадам Дойл, Мелхюш Риджуей?

— О, не! — изумя се мисиз Алертън. — Семейните финанси никога не са претърпявали никакви големи загуби, освен когато просто намаляваха поради ниските лихви. Никога не е имало драматичен фалит, който да ни докара до бедност. Съпругът ми остави много малко пари, но те не са изхарчени, въпреки че носят по-малък доход отпреди.

— Благодаря ви. Ще помолите ли сина си да дойде при нас?

Тим каза весело, като видя майка си:

— Е, издържа ли изпитанието? Сега е мой ред! За какво те питаха?

— Само дали съм чула нещо снощи — каза мисиз Алертьн. — А за нещастие абсолютно нищо не чух. Не зная защо. Все пак каютата на Линет Дойл е през една от моята. Мисля, че трябваше да чуя изстрела. Отивай, Тим; чакат те.

Поаро зададе на Тим Алертън предишните въпроси.

— Легнах си рано, около десет и половина. Четох малко. Изгасих лампата няколко минути след единайсет часа.

— — Чухте ли нещо след това?

— Чух някъде наблизо мъжки глас да казва лека нощ.

— Това бях аз, пожелавах лека нощ на мисиз Дойл — каза Рейс.

— Да. После заспах. По-късно чух врява, спомням си, че някой викаше Фенторп.

— Мадмоазел Робсън, когато е изтичала от панорамния салон.

— Да, предполагам, че беше тя. След това се разнесоха различни гласове, някой изтича на палубата и тогава чух някакъв плясък и гласа на стария Беснер, който гърмеше нещо като „Внимателно сега“ и „Не толкова бързо“.

— Чули сте плясък?

— Да, нещо такова.

— Сигурен ли сте, че не сте чули изстрел?

— Да, мисля, че би могло и това да бъде… Чух гърмеж от тапа. Може би това е бил изстрелът. Възможно е представата за плясък да се е породила в съзнанието ми, като съм свързал тапа с течност, бликаща в чаша… Спомням си, че смътно си помислих, че горе има някакво събиране и ми се искаше да се разотидат по каютите и да млъкнат.

— Да сте чули нещо друго след това?

Тим се замисли.

— Само Фенторп, който трополеше в съседната каюта. Мислех, че никога няма да си легне.

— А след това?

Тим сви рамене.

— След това нищо — мрак.

— Нищо друго ли не чухте?

— Абсолютно нищо.

— Благодаря ви, мосю Алертън.

Тим стана и излезе от каютата.

На горната палуба на „Карнак“ Рейс обмисляше по-нататъшните им действия.

— Фенторп, младият Алертън, мисиз Алертън. Следва празната каюта на Саймън Дойл. А кой е до мисиз Дойл? Възрастната американска дама. Ако някой е чул нещо, би трябвало да е тя. Най-добре ще бъде да я извикаме, ако е станала.

Мис ван Шойлер влезе в стаята. Тази сутрин лицето й изглеждаше по-старо и сбръчкано от обикновено. В тъмните й малки очи се четяха жлъч и недоволство. Рейс стана и се поклони.

— Съжаляваме много, че ви безпокоим, мис ван Шойлер. Бяхте много любезна, че дойдохте. Седнете, моля.

Мис ван Шойлер каза рязко:

— Не желая да ме намесват в тази история. Възмутена съм от случилото се и не искам името ми да бъде свързано по какъвто и да било начин с тази… неприятна афера.

— Да, разбира се. Точно казвах на мосю Поаро, че колкото по-скоро изслушаме показанията ви, толкова по-добре, защото няма да ви безпокоим повече.

Мис ван Шойлер погледна по-благосклонно Поаро.

— Радвам се, че и двамата разбирате чувствата ми. Не съм свикнала с подобни неща.

Поаро каза успокоително:

— Точно така, мадмоазел. Затова искаме да ви спестим неприятните моменти, колкото е възможно по-скоро. В колко часа си легнахте снощи?

— Обикновено си лягам в десет часа. Снощи малко закъснях заради небрежността на Корнелия Робсън.

— Много добре. А какво чухте след това?

Мис ван Шойлер каза:

— Спя много леко.

— Великолепно! Това е истинско щастие за нас.