Агата Кристи - Смърт край Нил

Тя се отпусна на стола и избухна в сълзи.

— Хайде, хайде — потупа я Поаро по рамото. — Знаем, че не сте убили мадам Дойл. Това е доказано, дете мое. Не сте били вие.

Жаклин внезапно се надигна в стола, стиснала мократа си кърпичка в ръце.

— Но кой го е направил?

— Това се питаме и ние — отговори Поаро. — Можете ли да ни помогнете с нещо?

Жаклин поклати глава.

— Не зная… нямам никаква представа. — Тя се замисли. — Не, не зная кой би искал да я убие. — Гласът й трепна: — Освен аз.

— Извинете ме за минута, спомних си нещо — каза Рейс и излезе бързо от стаята.

Жаклин дьо Белфор седеше с наведена глава и нервно свиваше пръсти. Внезапно изрече задъхано:

— Смъртта е страшна! Ужасява ме самата мисъл за нея!

— Да. Не е много приятно да мислиш, че сега, в този момент, някой или някоя ликува заради успеха си.

— О, недейте, моля ви — извика Джеки. — Това е ужасно.

— Това е истината — сви рамене Поаро.

— Исках да умре… — каза глухо Джеки, — и тя умря. И най-лошото е, че умря, както казах аз.

— Да, мадмоазел. Била е застреляна в главата.

Тя извика:

— Тогава бях права, онази нощ в хотела. Там някой подслушваше!

— А, да — кимна Поаро. — Питах се дали ще си спомните това. Да, наистина твърде голямо съвпадение е, че мадам Дойл е била убита по начина, който описахте.

Джеки потрепера.

— Мъжът от онази нощ, кой може да е бил?

Поаро замълча за миг, после запита със съвсем друг тон:

— Сигурна ли сте, че беше мъж, мадмоазел?

Джеки го погледна изненадана.

— Да, разбира се. Поне…

— Да?

Тя сви вежди и притвори очи в усилие да си припомни. След това каза бавно:

— Мислех, че е мъж…

— Но сега не сте толкова сигурна?

Джеки прошепна?

— Не, не мога да бъда сигурна. Допусках, че е мъж, но в същност беше само един силует, сянка… — Тя млъкна и тъй като Поаро не каза нищо, добави; — Мислите, че може да е била жена? Но нали нито една жена на този кораб не би искала да убие Линет?

Поаро само поклати глава. Вратата се отвори и влезе Беснер.

— Ще дойдете ли да говорите с мистър Дойл, мосю Поаро? Иска да ви види.

Джеки скочи и хвана Беснер за ръката.

— Как е той? Добре ли е?

— Разбира се, че не е добре — каза с укор доктор Беснер. — Костта му е счупена.

— Но няма да умре, нали? — извика Джеки.

— Кой е казал такова нещо? Когато пристигнем в някое цивилизовано място, ще го прегледаме на рентген и ще бъде лекуван, както трябва.

— О! — момичето сплете конвулсивно ръце и се отпусна отново на стола.

Поаро излезе на палубата с доктора, където Рейс се присъедини към тях. Те се изкачиха на горната палуба до каютата на Беснер.

Саймън Дойл лежеше по гръб. Кракът му беше поставен върху импровизирана стойка от натрупани възглавници и подложки. Лицето му имаше пепеляв цвят, бе изкривено от болката и страшния шок от новината. Но в очите му се четеше по-ясно от всичко друго страх — мъчителният страх на дете.

Той промълви:

— Моля, влезте. Докторът ми каза за… Линет. Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам, че е истина.

— Зная. Това е тежък удар — каза Рейс.

— Джеки не го е извършила — заекна Саймън. — Сигурен съм, че не Джеки го е извършила! Всичко е срещу нея, но не е тя. Снощи беше малко нервна, много й се събра и затова се нахвърли срещу мен. Но тя не може да извърши убийство… хладнокръвно убийство…

— Успокойте се, мосю Дойл — каза меко Поаро. — Мадмоазел дьо Белфор няма нищо общо е убийството на съпругата ви.

Саймън го погледна недоверчиво.

— Откровено ли говорите?

— Но тъй като не е била Жаклин дьо Белфор — продължи Поаро, — можете ли да ни кажете кой би могъл да бъде?

Саймън поклати глава. Лицето му придоби още по-смутено изражение.

— Това е лудост, невъзможно е. Освен Джеки никой друг нямаше лоши чувства към нея.

— Мислете, мосю Дойл! Нямаше ли тя врагове? Имаше ли някой, който да не я обича?

Саймън отново поклати безпомощно глава.

— Това е абсурдно. Уиндълшъм би могъл да има лоши спомени от нея. Тя го пренебрегна, за да се омъжи за мен, но не мога да си представя човек като Уиндълшъм да извърши убийство, а и той е далеч оттук. Старият сър Джордж Уод беше недоволен от Линет заради продажбата на къщата, но той е на хиляди мили далеч оттук, в Лондон, пък и да се мисли за убийство във връзка с това е нелепо.

— Слушайте, мосю Дойл — каза сериозно Поаро. — Първия ден на „Карнак“ говорих за кратко време с вашата съпруга. Направи ми впечатление, че е много разстроена и уплашена. Тя каза, отбележете това, че всеки я ненавиждал. Каза ми, че се страхувала, като че ли отвсякъде била обградена с врагове.