Агата Кристи - Среща със смъртта

„Звероукротителка“ — каза си д-р Жерар.

Сега той осъзна какъв е бил подтекстът на невинния семеен разговор. Омраза, тъмен водовъртеж от омраза.

Помисли си: „Колко чудноват и невероятен биха ме сметнали повечето хора! Ето едно обикновено, сплотено американско семейство, което се развлича, а аз плета около него легенди за черна магия!“

После той с интерес погледна спокойната млада жена, която наричаха Надин. На лявата и ръка имаше венчална халка и докато я наблюдаваше, видя как бързо хвърля издайнически поглед към светлокосия, отпуснат Ленъкс. И тогава разбра.

Двамата бяха съпрузи. Но погледът бе по-скоро на майка, отколкото на съпруга — истински майчин взор — покровителствен и загрижен. А разбра и още нещо. Вече знаеше, че единствена от тази група Надин Бойнтън е неуязвима за магията на свекърва си. Тя може и да не обичаше старата, но не се боеше от нея. Бе недосегаема за властта й.

Надин беше нещастна, дълбоко загрижена за съпруга си, но свободна.

Д-р Жерар си каза: „Всичко това е много интересно.“

В тези тъмни фантазии един лъх от всекидневието предизвиква едва ли не комичен ефект.

В салона влезе някакъв мъж, забеляза Бойнтънови и се отправи към тях. Беше приятен американец на средна възраст, незабележителен в каквото и да било отношение. Грижливо облечен, с продълговато, гладко избръснато лице, той говореше бавно с приятен, малко монотонен глас.

— Търсих ви навсякъде.

Добросъвестно се ръкува с цялото семейство.

— А вие как се чувствате, мисис Бойнтън? Не сте ли прекалено уморена от пътешествието?

Почти благосклонно старата дама изхриптя:

— Не, благодаря. Здравето ми никога не е било добро, както знаете…

— Е, разбира се, доста разклатено, доста разклатено.

— Но несъмнено не съм по-зле.

Мисис Бойнтън прибави с ленива, противна-усмивка:

— Надин добре се грижи за мен, нали, Надин?

— Старая се колкото мога — тонът беше безизразен.

— Обзалагам се, че е така — сърдечно каза непознатият. — Е, Ленъкс, а ти какво мислиш за цар Давидовия град?

— А, не знам.

Ленъкс говореше апатично, без интерес.

— Малко те разочарова, така ли? Ще си призная, че и на мен отначало ми подейства така. Но може би още не сте разгледали достатъчно?

Намеси се Карол Бойнтън:

— Не можем много заради мама.

Мисис Бойнтън обясни:

— Два часа на ден са горе-долу всичко, за което ми стигат силите.

Непознатият каза искрено:

— Смятам за чудесно, че успявате да съберете сили за всичко, което вършите, мисис Бойнтън.

Старата издаде бавен, хриптящ кикот — звучеше почти злорадо.

— Не го отдавам на тялото си! Важен е умът! Да, умът…

Гласът й замря. Жерар видя как нервно потръпва Реймънд Бойнтън.

— Ходихте ли вече на Стената на плача, мистър Коуп? — попита Реймънд.

— Ами да, това беше едно от първите места, които посетих. Надявам се до два-три дена изцяло да се запозная с Ерусалим и да се запиша за една обиколка в агенцията на Кук, за да мога да разгледам цялата Свещена земя — Витлеем, Назарет, Тивериада, Галилейското море. Всичко това ще бъде страшно интересно. Пък и Джераш — там има някои много интересни развалини — нали знаете, от римско време. А и много ми се иска да хвърля поглед на розово-червения град Петра — едно изключително интересно природно явление. Вярвам, че да отиде човек дотам, да разгледа както следва и да се върне, отнема повече от четири дена.

Карол каза:

— Страшно ми се иска да отида там. Изглежда чудесна идея.

— Наистина, бих казал, че определено си струва да се види — да, определено си струва да се види — мистър Коуп поспря, погледна някак със съмнение мисис Бойнтън и после продължи с тон, в който французинът долови явна несигурност: — Чудя се сега дали няма да успея да убедя някои от вас да дойдат с мен? Естествено, знам, че вие не бихте могли, мисис Бойнтън, и разбира се, известни членове от семейството биха желали да останат с вас, но ако трябваше, така да се каже, да разделите силите…

Той спря. Жерар чу равномерното тракане на куките в ръцете на мисис Бойнтън. Тя каза:

— Не мисля, че бихме желали да се разделяме. Ние сме много привързани един към друг — тя вдигна очи. — Е, деца, какво ще кажете?

В гласа и се долавяше подозрителна звънливост. Отговорите прозвучаха незабавно: „Не, майко“, „Не, не“, „Разбира се, че не.“

Мисис Бойнтън произнесе със странната си усмивка:

— Нали виждате — не искат да ме оставят. А ти, Надин? Ти нищо не каза.