Агата Кристи - Среща със смъртта

Сара почувства нелепостта на цялата сцена. Бяха засегнати и гордостта и, и добрият й вкус. Защо трябва едно непознато момиче изведнъж да се втурне да се извинява така комично заради невъзпитания си брат?

На устните й трептеше високомерен отговор, но после разположението й бързо се смени.

Тук имаше нещо необичайно. Момичето беше съвсем искрено. Нещо у Сара, което я беше накарало да се посвети на медицината, реагира на молбата на Карол. Инстинктът й подсказа, че има нещо съвсем нередно.

Тя окуражително каза:

— Разкажете ми.

— Той е разговарял с вас във влака, нали? — започна Карол.

Сара кимна.

— Да, или по-скоро аз разговарях с него.

— Но, разбира се, че би трябвало да бъде обратното. Само че, виждате ли, снощи Рей се страхуваше…

Тя спря.

— Страхувал се е?

Бледото лице на Карол почервеня.

— Знам, че звучи нелепо… ненормално. Нали разбирате, майка ми… тя е… тя не е добре… и не обича да се сприятеляваме с външни хора. Но… но аз знам, че Рей… би желал да бъдете приятели.

Това възбуди любопитството на Сара. Преди тя да може да проговори, Карол продължи:

— Знам… знам, че думите ми звучат много глупаво, но ние сме… доста странно семейство — тя бързо се озърна, погледът й беше изплашен.

— Трябва… трябва да тръгвам — прошепна тя. — Може да ме потърсят.

Сара взе решение. Тя каза:

— Защо да не останете, ако искате? Бихме могли да се върнем заедно.

— Не, не — Карол се отдръпна. — Аз… аз не бих могла да сторя това.

— Защо не? — запита Сара.

— Наистина не бих могла. Майка ми би…

Сара произнесе спокойно и ясно:

— Знам, че за родителите понякога е ужасно трудно да осъзнаят, че децата им са пораснали. Иска им се да продължават да ръководят живота им вместо тях. Но знаете ли, жалко би било да се предадете! Човек трябва да отстоява собствените си права.

Карол прошепна:

— Вие не разбирате… съвсем не разбирате… Тя тревожно кършеше ръце.

Сара продължи:

— Понякога човек се предава, защото се опасява от скандали. Скандалите са много неприятно нещо, но мисля, че винаги си струва да се бориш за собствената си свобода на действие.

— Свобода ли? — Карол се втренчи в нея. — Никой от нас никога не е бил свободен. И никога няма да бъдем.

— Глупости! — ясно произнесе Сара.

Карол наклони към нея глава и докосна ръката й.

— Слушайте. Трябва да се помъча да ви обясня! Преди да се омъжи, майка ми — всъщност тя ми е мащеха — била надзирателка в един затвор. Баща ми бил там директор и се оженил за нея. Е, оттогава все е така. Тя продължи да си бъде надзирателка — само че на нас. Ето защо живеем точно като… като в затвор!

И пак извърна рязко главата си.

— Търсят ме. Трябва… трябва да вървя.

Тя понечи да избяга, но Сара я хвана за ръката.

— Една минутка. Трябва пак да се видим, за да поговорим.

— Не мога. Няма да мога.

— Не можете — Сара заговори властно. — След като всички си легнат, елате в моята стая. Аз съм в 319. Не забравяйте — 319.

Тя отпусна ръката на момичето. Карол се затича след семейството си.

Сара остана загледана подир нея. Когато се пробуди от мислите си, видя до себе си д-р Жерар.

— Добро утро, мис Кинг. И така, вие говорехте с мис Карол Бойнтън?

— Да, водихме чудновата беседа, Хайде да ви я разкажа.

Тя повтори основното от разговора си с момичето. Жерар се залови за един момент от него.

— Значи надзирателка в затвор е била старата хипопотамка? Този момент може да бъде важен.

Сара подхвърли:

— Искате да кажете, че тук се крие причината за тираничното й поведение? Останалият от предишната професия навик?

Жерар поклати глава.

— Не, вие подхождате към въпроса от погрешен ъгъл. Дълбоко у нея има някакъв натрапчив импулс. Тя обича деспотизма не защото е била надзирателка. По-скоро трябва да кажем, че е станала надзирателка от любов към деспотизма. Според моята теория именно едно тайно желание да властва над другите я е накарало да се залови с тази професия.

Лицето му беше много сериозно.

— Знаете ли какви странни неща лежат заровени дълбоко в подсъзнанието. Жажда за власт, страст към жестокост, свирепо желание да разкъсваме и раздираме цялото наследство от първобитното ни мислене… Всички те са тук, мис Кинг, цялата жестокост и свирепост, и страст… Ние затваряме пред тях вратите и им отказваме съзнателен живот, но понякога — понякога те се оказват прекалено силни.

Сара потрепера.

— Разбирам.

Жерар продължи:

— Днес наблюдаваме това навсякъде около нас — в политиката, в поведението на нациите. Отдръпване от хуманността, от съчувствието, от братското доброжелателство. Политическите лозунги понякога звучат убедително — разумен режим, благодетелко правителство, но — наложени със сила, почиващи върху страх и жестокост. Те отварят вратите, тези апостоли на насилието, пускат да влезе някогашната свирепост, някогашната наслада от жестокостта заради самата нея! Ах, трудно е, човекът е едно много деликатно уравновесено животно. У него е заложена една първостепенна необходимост — да оцелее. Да напредва твърде бързо е толкова съдбоносно, колкото и да изостава. Той трябва да оцелее! Може би е необходимо да запази нещо от някогашната свирепост, но не трябва, не, определено не трябва да я боготвори!