Николай Пенчев - Кръв по снега

Стояха притихнали около час. Никой не издаваше звук и писарят скоро се почувства сам сред останалите. Макар всички да мълчаха, Климент ясно усещаше враждебното им настроение. Той бе виновен, задето вместо да почиват в топлите шатри, войниците да замръзват в нощта. Дори Дукум излъчваше необичаен хлад. Нима и кавханът се съмняваше в него?

„По- добре малко да помръзнем, отколкото да ни прережат гърлата, докато спим!“ - опитваше се да утеши сам себе си Климент и продължаваше да се взира в нощта.

Дали не се бе излъгал?

Дали вълците не бяха имали някаква друга причина да минат през лагера им, без да ги нападат?

Някъде избуха бухал. Друг му отговори. Луната се показа иззад облаците и освети лагера под тях. Студът стана още по-нетърпим.

А те продължаваха да стоят и да чакат.

Тъкмо когато бе решил, че е сбъркал и трябва да се връщат обратно, нещо се промени. Въздухът се изпълни с напрежение, над лагера надвисна невидима заплаха. Бухалите бяха замлъкнали, останалите шумове - също.

Стана необичайно тихо.

Дори вятърът бе спрял да духа.

Конете изпънаха вратове, но не запръхтяха. Бяха добре обучени да разпознават опасността. Ездачите им се наведоха и започнаха да ги милват по вратовете с ледените си пръсти. Писарят усети как се стягат хълбоците на собствената му кобила, чу учестеното дишане на войниците около себе си.

Изведнъж тишината бе разцепена от силен крясък.

В див галоп, прегазвайки всичко по пътя си, на поляната, където бе разположен лагерът, нахлу група конници.

Предвождаше ги огромен мъж с черно наметало и висока кожена шапка с две вълчи опашки. От него се излъчваше самоувереност и жестока сила, която Климент усети чак горе, в тъмнината на хълма.

Нападателите знаеха много добре какво да правят. Бяха облечени с дебели кожи, под които проблясваха ризници. Разделиха се на малки групи, светкавично наобиколиха шатрите и с бързи удари на мечовете прерязаха поддържащите въжета.

Постройките се срутиха. Нападателите прекараха през тях конете си, които ги тъпчеха с копита, докато те мушкаха наслука кожата с късите си копия. Ако под падналите платнища имаше хора, никой нямаше да оцелее.

Предводителят се насочи към шатра в центъра, където би трябвало да е Дукум, и я подпали от единия край. След това посече копието с конската опашка. Двете вълчи опашки на шапката му се развяваха като бойни знамена.

- Печенеги! Мръсни кучета и убийци! - презрително изсумтя войникът вдясно от Климент и плю на земята.

В лагера нападателите не си губеха времето. Стиснал меча си в ръка, предводителят на печенегите съсредоточено оглеждаше разрухата, която бе причинил отрядът му за по-малко от минута. Мъжът рязко извика и останалите наскачаха от конете. С извадени мечове започнаха да порят кожените стени на падналите шатри, търсещи оцелели. Някои от нападателите започнаха да подвикват учудено, не намирайки нищо, други започнаха да събират изоставените оръжия и да ги товарят на конете си.

На хълма сред дърветата Севар вдигна ръка. Замръзна за секунда върху коня си и рязко посочи напред.

Надавайки боен вик, малкият отряд връхлетя печенегите като вихър. Сега преимуществото бе на страната на българите. Нападателите бяха неподготвени, изненадани и разпръснати. Най-голямата им грешка бе, че бяха слезли от конете си и попаднаха под копитата на връхлитащата ги конница, която ги помете.

Без да спира, отрядът премина през лагера, сипейки удари наляво и надясно, блъскайки противниците и крещейки с пълно гърло. Нощта бе огласена от дрънчене на оръжие, тропот на копита, удари и викове.

Съвсем неочаквано писарят установи, че крещи наравно с останалите, стиснал здраво юздите на кобилата си. Мечът му летеше на всички страни, в гърдите му разцъфна неподозирана сила, която вля енергия в ръцете му и го накара да удря и удря отново. Вече не се чувстваше неудобно на коня, не се страхуваше, че може да падне на земята. Единственото му желание бе да се бие.

Конницата направи полукръг и атакува отново. Крещейки, печенегите се опитаха да се прегрупират. Водачът се опита да надвика шума, давайки резки заповеди на хората си, които се скупчиха в кръг и насочиха копията си към българите.

Тактиката им не бе особено успешна. Макар да успяха да повалят няколко коня, Севар прекара отряда точно в средата на нападателите, с което им нанесе сериозни поражения и ги раздели на две. Част от печенегите се втурнаха да бягат, търсейки прикритието на нощта, но бяха съсичани от преследващите ги българи.