Николай Пенчев - Кръв по снега

- Извикахме, но всичко стана много бързо - един войник излезе напред и се поклони. - Животните просто ни връхлетяха. Изскочиха от гората и докато се усетим, бяха в лагера. Толкова са изгладнели, че дори огънят вече не ги плаши. Хукнахме след тях, посякохме един или два от последните и дадохме сигнал за тревога.

Дукум кимна с глава.

- А съгледвачите? Те защо не забелязаха глутницата навреме?

- Не знам. Още не са се върнали - докладва Севар - или са отишли прекалено далеч, или не са видели вълците, или са решили, че не представляват заплаха. Ще ги разпитам веднага щом се появят.

- Добре! - Дукум затропа с крака. - Станалото - станало. Важното е, че няма щети, конете са добре и всички сме живи и здрави. Време е да спим. Севар, за всеки случай удвои постовете.

Чигатът кимна и започна да дава разпореждания с високия си глас. Останалите почнаха бавно да се разотиват, като си разказваха кой какво е правил в момента, когато вълците са връхлетели лагера.

- Чакайте! - гласът на писаря се стрелна в нощта. -Чакайте!

- Какво има, Клименте? - попита Дукум. - Не може ли да го оставим за утре. Студено е и всички имаме нужда от сън.

- Ако си легнем, може и да не се събудим!

- Какво? - Севар пристъпи напред, впил поглед в писаря. - Какви ги говориш? Заплахата отмина!

- Помислете! - Климент усети как погледите на всички се отправят към него. - Помислете малко как се държаха вълците. Не са нападнали никого! Нито хора, нито конете са пострадали. Защо? Ако бяха толкова обезумели от глад, за да не ги е страх от огъня и лагера ни, не биха се държали по този начин, нали? Щяха да нападнат. Или поне да опитат. Поне един кон щеше да бъде повален и нахапан. Но вълците просто минаха през лагера, създадоха малко бъркотия и избягаха, без да се опитат да отмъкнат нещо за ядене.

- Какво искаш да кажеш? - Дукум се бе върнал и също застана пред писаря.

- Съгледвачите ги няма. Би трябвало вече да са се върнали, нали?

Севар мрачно кимна.

- Казах ти! Сигурно са се отдалечили повече, отколкото трябва.

- В нощ като тази? След виковете, които са чули? Съмнявам се! Нещо е подплашило вълците. Уплашило ги е толкова много, че не са се побояли да минат през лагера ни, който се е оказал на пътя им. Огледайте се - ако нещо ги е изплашило, не са имали друг път откъде да минат освен през долчинката, където са се натъкнали на нас. Съгледвачите ги няма! Нищо чудно да са мъртви. Нещо или някой приближава лагера и е достатъчно опасно, за да изплаши глутница вълци.

- Какво, по дяволите... - започна Дукум, но Севар бе разбрал и го изпревари.

- Писарят е прав! Вълците не нападнаха никого! Всички обратно в шатрите - изкомандва чигатът с тих, но ясен глас. - Въоръжете се и бавно се изтеглете в гората на хълма отзад при конете. Бъдете внимателни, защото може да ни наблюдават! Ако писарят е прав, тези, които са подплашили вълците, сега чакат да се успокоим и да заспим, за да ни атакуват.

- Дано не бъркаш, Клименте! - сърдито измърмори Дукум и се прибра в шатрата си. - Не ми се стои повече в този студ.

Останалите последваха примера му. По двама, по трима започнаха да се прибират в шатрите. Там бързо се въоръжаваха и, плъзвайки се тихо в сенките, се оттеглиха назад в гората.

Севар остана последен. Заедно с писаря постоя в бързо опразващия се лагер, без да дава признаци на уплаха.

- По време на боя стой в средата на групата - съветваше го чигатът, за когото вече нямаше съмнение какво ще се случи. - Ако те нападнат, гледай да се прикриеш зад някого или просто падни в снега и се пази от копитата на конете и случайни удари. В това няма нищо срамно, повярвай ми. Бих те оставил горе на хълма, но не мога да рискувам да попаднеш на някой резервен отряд. Просто стой в средата и внимавай. Изненадата ще е на наша страна, така че всичко ще свърши бързо. Сега тръгвай и се приготви.

Климент кимна и бавно се отдалечи. Нямаше с какво повече да се въоръжава. Мечът беше в ръката му, броня така или иначе не носеше. Огледа се няколко пъти, бавно тръгна по отъпканата в снега пътека между шатрите и, опитвайки се да не привлича вниманието на евентуалните вражески съгледвачи, тихо се насочи към гората.

Намери останалите събрани на хълма точно над лагера. Някой вече бе довел конете. Мълчалив войник му подаде поводите на кобилата и писарят я възседна с въздишка.

Нямаше отърване от това яздене дори през нощта.

Севар дойде последен. Чигатът внезапно изникна в тъмнината, яхнал черния си кон, който се сливаше с тъмнината на нощта. Без да каже нищо, застана начело на смълчания отряд.