Николай Пенчев - Кръв по снега

Мангалът в шатрата беше загаснал. Наоколо се движеха неясни сенки, чуваше се дрънчене на оръжие и ругатни, конете цвилеха, някой крещеше ядосано по часовите, чуваше се ръмжене и джафкане, глухи удари и тропот.

Все още замаян от съня и виното, писарят се надигна, опитвайки се да разбере какво става. Един от войниците запали факла с прахан точно в момента, когато огромен сив вълк влетя в палатката. Климент се опита да скочи на крака, замота се в наметалото си, с което се беше завил, падна на земята и се изтърколи на пода.

Дали привлечен от движенията му, или уплашен, че го нападат, вълкът се обърна към писаря и светкавично скочи върху него.

- Помощ! - изпищя Климент и вдигна чантата пред лицето си в опит да се защити. - Помогнете ми! - извика отчаяно той, опитвайки се да прикрие гърлото си с ръце.

Писарят усети тежестта на вълка върху себе си, подуши миризмата на развалено, която лъхаше от устата му, видя пламтящите му очи точно над лицето си.

- Помощ! - извика отново Климент и се претърколи на една страна, опитвайки се да отхвърли животното от себе си.

Някой изкрещя. Писарят усети как зъбите на вълка пробиват чантата му, лапите дращеха по гърдите му, късайки наметалото, палтото и елека му. Климент сви крака и се опита да изрита животното, но не улучи и ботушите му се плъзнаха отстрани по мократа от пот и сняг козина на звяра.

Вълкът се дръпна назад, за да има място за нова атака, ръцете на писаря се стрелнаха напред и сграбчиха муцуната му. Пръстите му се разраниха, но хватката му успя да изненада и удържи животното за няколко секунди. Раздразнен до краен предел, вълкът се хвърли стръвно върху лежащия на пода човек. Главата му удари силно опитващия се да се изправи писар и го повали обратно на земята. Устата на звяра се стрелна към гърлото на писаря, който само успя да изпищи.

Внезапно вълкът потрепери, опита се да обърне глава и се отпусна върху тялото на жертвата си. По челото на Климент се стече топла кръв, която попи по разкъсаните му дрехи, докато му помагаха да се измъкне изпод трупа на звяра.

- Добре ли си? - попита го застаналият до него войник, докато го придържаше да не падне.

Писарят кимна с глава и изтри челото си с ръка, която потъмня от кръв.

Дотичаха още войници с факли, които осветиха помещението. В средата лежеше сив вълк. От гърба му стърчеше забито копие.

- Всичко наред ли е? Чух писарят да вика! Надявам се това по него да е кръвта на вълка, а не собствената му - Севар бе влязъл да провери какво става. - Ще можеш ли да ходиш сам?

Климент кимна.

- Съберете се при огъня - нареди на останалите Севар. - Трябва да видим дали няма и други пострадали. Най-добре изчисти кръвта със сняг, преди да е засъхнала. Тъкмо ще видим имаш ли рани - предложи той на писаря и излезе от палатката.

Климент последва останалите навън.

Сърцето му продължаваше да бие лудо, коремът му се свиваше в нервни спазми. Загреба с шепи сняг и натърка лицето си. Повтори го няколко пъти, докато по снега спря да остава кръв. Внимателно опипа лицето си, но откри само няколко малки драскотини и подутини, които вероятно бе получил при падането на земята.

След като се увери, че всичко е наред, писарят се присъедини към останалите.

Застанал около набързо стъкмен огън, Дукум бе напълно облечен и буден, с изваден меч и обграден от няколко войници. Част от останалите проверяваха лагера за изостанали или скрили се вълци, други се тълпяха около кавхана и един през друг си разказваха какво се е случило. След като първоначалната суматоха бе преминала, войниците се смееха на неочакваното нападение на глутницата, чудейки се колко ли трябва да са изгладнели вълците, за да ги нападнат.

- Радвам се да те видя жив, писарю! Разбрах, че един от вълците едва не те е разкъсал. Толкова силно си викал за помощ, че си прогонил останалите - посрещна го Дукум сред одобрителния смях на останалите. - Докладвай, Севар! Има ли други пострадали?

- Не! - въпреки че опасността бе преминала, чигатът не спираше да се оглежда. - Не мога да разбера какво точно се случи. За първи път виждам вълци да нападат укрепен лагер. Сигурно са освирепели от глад - Севар облиза устни. - Всъщност не нападнаха никого. Просто прелетяха през лагера и избягаха в гората. Предполагам, че този, който нападна писаря, погрешка е влязъл в шатрата.

- Как са конете?

- Всичко с тях е наред, макар да са неспокойни.

- Това е добре! Не ни трябват проблеми с конете точно сега - Дукум потри ръце, за да се стопли. - Защо постовете не ни предупредиха навреме?