Николай Пенчев - Кръв по снега

Севар обикаляше постовете, повтаряйки, че е най-добре да напуснат колкото се може по-бързо мястото. Разпалиха някои от преобърнатите мангали, както и множество факли, които забиха в снега. Входът и изходът на долчинката бяха преградени с набързо издигната ограда от изпочупените колове, боклуци и сняг.

Климент се включи в укрепването на лагера. Макар и замаян от виното и все още леко залитащ, никой вече не му се подиграваше. Войниците го гледаха с уважение, втурваха се да му помагат, когато нямаше нужда от това, или просто му отказваха да работи, пращайки го да си почине. Накрая Дукум дойде и му връчи шапката с двете вълчи опашки, която предводителят на печенегите бе носил.

- Вземи я, Клименте! Носи я с чест като символ на спасението ни, в което се превърна. Пък и ще ти топли на ушите - засмя се кавханът и нахлупи шапката, която му беше възголяма, на главата на писаря.

Двамата се върнаха в лагера, където нервният Севар докладва, че няма нови произшествия и отново отиде да проверява постовете.

В същия миг се разнесоха викове. Предните постове даваха сигнал за тревога.

Всички наскачаха, извадиха оръжията си и се заоглеждаха неспокойно.

„Не е възможно да ни нападат за трети път!“ - помисли си писарят, докато нервно се изправяше. Две битки за нощта му се виждаха повече от достатъчни.

Оказа се, че няма място за тревога.

Докс, братът на хана, най-после бе пристигнал.

Със силни викове той и конният му отряд изскочиха на поляната. Личеше, че всички са препускали бързо. Очите и лицата на новодошлите бяха зачервени, косите и мустаците им - замръзнали.

- Какво става тук? - Докс бе скочил от коня си, преди да е спрял, и подхвърли юздата в ръцете на един от стоящите наблизо войници.

За разлика от Борис, който бе среден на ръст и с фини черти, Докс бе масивен, направо огромен, с едри кости, широк гръден кош и изпъкнала челюст като на борците, които писарят бе виждал на арената в Плиска. Голата му глава му бе гладко избръсната, на щръкналите му уши се поклащаха масивни златни обици.

Братът на хана беше облечен с дебело кожено палто, висок калпак и подковани с желязо ботуши, които оставиха дълбоки следи в снега. На кръста му висеше най-големият меч, който писарят бе виждал.

Сякаш за да оправдае напълно името си [7] Докс означава „глиган“ на старобългарски - бе л. авт. , братът на хана започна енергично да обикаля в кръг, да рие ядно с крака в снега и да задава въпрос след въпрос, които изстрелваше като стрели изпод дебелите си, побелели от скреж, мустаци.

Дукум спокойно прие този разпит, отговаряйки на въпросите на Докс колкото се може по-изчерпателно. Скоро всичко бе разказано - и походът през планините, и срещите с бежанците, и нападението на вълците, и битката с печенегите. Климент също не бе пропуснат. Кавханът няколко пъти повтори колко добре се е представил писарят му. Докс като че ли не се впечатли от това.

- Ах! - провикна се братът на хана, изтегли огромния си меч и го размаха към изгряващото слънце. - Ах, защо не пристигнах по-рано да избия тия кучета! Да разпоря вонящите им тела и да отрежа грозните им глави! - Докс яростно заби меча си в една пряспа.

- И сами се справихме! - успокои го Дукум и посочи един от кожените столове, които войниците бяха изправили до запаления манган. - Сигурно си уморен, почини си. Може би ще ми кажеш защо се забави? Проблем ли имаше в Охрид?

- Лесно се справих с тази измет. Бунтовници! Пфу! -братът на хана се изплю в снега. - Видях им сметката веднага щом пристигнахме. Сега Охрид е най-спокойното място в ханството, което не може да се каже за тукашните земи!

Докс седна на предложения му стол, взе бокала с вино, който един от войниците му поднесе, изпи го на един дъх, захвърли чашата в снега и веднага пак скочи на крака.

- Трябва да благодарите на Тангра, че сте се спасили! - провикна се той. - Били са поне двойно, ако не и тройно повече от вас. Ах, каква битка! Защо ме е нямало!

На Докс му бяха необходими още няколко чаши с вино, докато се успокои и отпусне огромното си тяло на походния стол. Дори и след това братът на хана не спираше да ръкомаха, искайки подробностите от битката да му бъдат повтаряни отново и отново.

Успокоени от пристигането на големия отряд, войниците се бяха насъбрали на групички и също обсъждаха с новодошлите боя с печенегите и победата на българите.

Откъдето и да минеше писарят, го сочеха с пръст. Хвалеха съобразителността му, предлагаха му вино, радваха се на новата му шапка.