Николай Пенчев - Кръв по снега

Накрая, позамаян от вдигнатите наздравици, Климент се спря при Севар, който говореше с висок, жилест мъж, който също като него носеше отличителните знаци на чигат. Непознатият беше облечен с традиционна стоманена ризница, изплетена от халки, която стигаше малко над колената му. Носеше странен извит дълъг меч, какъвто писарят бе виждал у арабите в Константинопол, а очите му бяха искрящо сини.

- Нямаше да се забавим толкова, ако Докс не бе решил да ловува мечки в снега. Язди като хала дори и в това време. Загубихме го вчера на обяд и го търсихме почти до края на деня. Намерихме го, седнал под едно дърво, да пече заек. Науми ли си нещо, никой не може да го спре. Но след като осъзна колко сме закъснели, препуска като луд цяла нощ. Едва го настигнахме -тъкмо казваше непознатият.

- Това е Стрез. Чигат в отряда на Докс - каза Севар, виждайки приближаващия писар.

- Аз съм Климент - писар на кавхана Дукум - представи се писарят.

- Отлично си се справил! Няма съмнение, че си спасил всички! - похвали го Стрез, гледайки го студено. - Макар че ако бяха нападнали нас, щяхме да ги избием и без да се крием в гората. Сега, след като сме тук, няма от какво да се страхувате!

Климент объркано погледна към Севар, но чигатът отклони погледа си.

- Наистина е добре, че дойдохте. Така ще се чувстваме по-сигурни - сухо отговори той.

Макар и трудно, разговорът потръгна. Стрез им разказа как са потушили бунта край Охрид, как са заловили водачите и са ги екзекутирали.

- Замалко до попаднем в капан - обясни чигатът. - Някой бе издал плановете ни на бунтовниците и само промяната на маршрута в последния момент ни спаси от засада.

- Предател? - попита писарят.

Севар кимна мрачно.

- Предател ще трябва да е бил. Няма друг начин. Чуждите шпиони вършат чудесна работа напоследък. За разлика от нашите. Разбрах, че двама от тях са били убити преди около месец в Ниш.

- И аз мисля, че сме били предадени - писарят вече бе обмислил въпроса. - Печенегите знаеха много добре къде сме, колко сме, а вероятно и кои сме. Сигурен съм, че някой им е казал всичко за маршрута ни.

- Те са просто разбойници - вдигна рамена Севар. - Нападат, без да мислят за последиците. Сигурно са ни видели по-рано през деня и са ни последвали. Биха изкарали добри пари от оръжията и конете ни.

Климент кимна, но не бе убеден в казаното от чигата.

Двамата военни бързо намериха общ език. Обсъдиха маршрута, снега, който ако не спреше да вали, можеше да направи пътищата непроходими, предпазните мерки, които трябва да вземат по време на похода. Стрез не престана да хвали себе си и господаря си.

- Докс има доверие само на мен - каза чигатът с доволна усмивка. - Натоварил ме е с какви ли не задължения. Много трудно се доверява на когото и да е. Последно искаше да посече готвача, който не бе приготвил храната както трябва. Едва го спасих! Сега всеки месец обикалям тържищата, за да осигурявам прехрана за отряда, но не се оплаквам.

Разговорът им бе прекъснат от гръмогласните команди на Докс, който заповядваше отрядът да тръгне незабавно.

- Очевидно е кой ще команда оттук нататък! - надменно обяви Стрез. - Той си е такъв. Където и да отиде, всичко трябва да стане по неговия начин. Може да не е най-лесният, но накрая винаги излиза победител! Ние сме му свикнали, но някои хора много се дразнят от маниера му! Дано вие не сте от тях

- Все пак е брат на хана! - отбеляза Климент.

- Помнете го непрекъснато! - отговори чигатът, намигна неопределено, завъртя се на пети и на свой ред започна да дава команди на войниците си.

- Големи воини, няма що! Дай им да се надуват, а когато трябва да помогнат, отиват на лов за мечки - Севар махна с ръка и също се отдалечи.

Скоро всички бяха готови и след като отдадоха последна почит на загиналите си другари, отрядът потегли.

Продължаваше да вали, а пронизващият вятър ставаше все по-силен. Слънцето изгря високо в небето, но лъчите му трудно си проправяха път. Яздеха, без да бързат. Не искаха да насилват конете в лошото време и трудния път, а и очакваха да стигнат целта си - имението на Добрин, някъде около обед. Напред бяха изпратени вестители, които да уведомят сърбина за скорошното им пристигане.

Постепенно дърветата намаляха и гората остана зад гърба им. Климент се почувства по-спокоен, след като излязоха от дългите сенки и преспите сняг, навени между дърветата. Макар да обичаше да скита в гората, особено напролет, сега се радваше, че излиза от нея.

Малко преди обяд отрядът спря за кратка почивка. Климент се присъедини към Докс и Дукум, които заедно с двамата чигати обсъждаха положението в средата на колоната.