Николай Пенчев - Кръв по снега

- Имението на Добрин е на половин час път - уведоми го кавханът. - Скоро ще стигнем.

- Дано са ни приготвили добро посрещане! Гладен съм като вълк. И от мен няма да се отърват толкова лесно - пошегува се с нощните премеждия на писаря Докс, след което добави сериозно: - Дано наистина се представят както трябва. Не харесвам печенегите, но сърбите са ми още по-омразни. Винаги са готови да те нападнат в гръб, когато най-малко очакваш. Дай им на тях да правят засади по пътищата. Друго не умеят! Нищо чудно да ни изколят в леглата ни, докато спим. Непрекъснато трябва да сме нащрек с тях.

- Не трябва да забравяме за мисията си - тактично му напомни Дукум. - Животът на Расате и боилите е в ръцете ни.

- Не трябваше да се оставят да ги победят! Още по-малко да ги пленяват! - ядно изсумтя Докс и се заклати на седлото си. - Аз не бих се оставил да ме хванат жив насред бойното поле! Това е позор за всички ни! За тях - най-вече. Смъртта може да е достоен изход от това положение!

- Нима искаш да удушат Расате в килията му? Това ли наричаш достойна смърт? Борис едва ли ще остане доволен.

- Борис, та Борис! - тросна се Докс. - Ясно е защо им кляка ханът. Няма какво да прави. Пленили са сина му. Първородният! Къде ти у сърбите такъв късмет всеки ден. Истината е, че този плен замъглява трезвата му преценка. Ние сме много по-силни от тях. Даже в Константинопол се страхуват. Трябва ясно да им дадем да разберат, че ако много знаят и не правят каквото им кажем, ще ги смажем! - Докс удари ръцете си една в друга. - Още повече ако посмеят да пипнат и с пръст престолонаследника или някои от останалите пленници. Ще ги попилеем като сламки!

- Както ги разпиля Расате ли? - попита Дукум.

Лицето на Докс се зачерви, той се приближи съвсем близо до кавхана и го попита:

- Започвам да се съмнявам с кого всъщност си ти, Дукум.

- Правя това, което ми е наредил ханът! И искам да го свърша добре! Независимо какво мисли брат му по въпроса! - очите на великия боил гледаха ледено, гласът му беше твърд. - Ти си брат на Борис, но аз съм водач на тази мисия и ще я водя както намеря за добре! Което означава да се държим любезно с домакините ни, когато това се налага! Ако не си съгласен, свободен си да си тръгнеш!

Докс не отговори нищо, само стисна дръжката на меча си и се изправи на седлото. Стрез и Севар също се хванаха за мечовете, гледайки внимателно двамата си господари. Разговорите секнаха, напрежение заля околните. Всички стояха и чакаха какво ще се случи между двамата благородници.

Внезапно Докс се наклони напред и каза:

- Ще правим каквото кажеш! Ти си водачът на тази мисия и както аз, така и хората ми ще ти се подчиним. Ти водиш дипломатическа мисия, аз съм войник! Няма да преча по никакъв начин на преговорите, дори ако трябва да преглъщам мнението си. Но ако се стигне до битка...

Дукум протегна ръка.

- Имаме си достатъчно проблеми. Нека не се караме. Напрежението от изминалата нощ си казва думата. Двамата заедно ще ръководим тази мисия. В нея има място и за теб, и за мен. Важното е да си върнем Расате и боилите. След това винаги можем да ударим сърбите!

- Точно така! - съгласи се Докс. — Първо ще си приберем Расате и останалите, след това ще им видим сметката! Харесва ми! Ей, накъде е пътят? - провикна се той, но очите му още хвърляха мълнии. - А ти по-добре махни смешната си шапка, за да не вземеш да уплашиш сърбите. Само като я видя, и ми става лошо - провикна се братът на хана, перна писаря по гърба и препусна като луд в снега.

- Дано не направи някоя глупост! На бойното поле се бие като лъв, но не става за дипломатически мисии. Защо ли Борис го прати с нас? - въздъхна Дукум, загледан в гърба на отдалечаващия се.

Писарят оправи шапката, която се бе накривила от удара на Докс, но не каза нищо.

- Ще трябва да го държим под око - продължи Дукум. - Войниците се връщат още днес. Ще останем само аз, ти, Стрез и братът на хана.

- Защо е това бързане?

Дукум сви рамене.

- Сръбските князе не искат наши части на своя територия. Може би се опасяват да не ги изиграем по някакъв начин. Не че не се е случвало...

- Да не униваме, писарю! Живи сме, а това е най-важното! Нека се подготвим за предстоящата среща.

Двамата пришпориха конете и се присъединиха към колоната.

Скоро пътят се разшири и рискуваха да пуснат конете в галоп. Стрез и Докс, които яздеха начело на колоната, скоро се изгубиха от поглед, препускайки като бесни сред облаци сняг, вдигнат от копитата на конете.

Преспите ставаха все по-високи, натрупани от двете страни на пътя, който някой се бе опитал да разчисти безуспешно. Срещнаха няколко от местните жители, които с мъка си пробиваха път в снега, понесли торби и вързопи, с високи калпаци от нещавена овча кожа и тежки кожуси. Сърбите боязливо спираха, оглеждайки приближаващия отряд, някои вадеха оръжията си на показ, сякаш да покажат, че няма да се дадат без бой. С вдиганата високо дясна ръка, показваща, че идва с мир, Севар ги питаше за пътя към имението на Добрин и получаваше сърдити отговори.