Николай Пенчев - Студена кръв

Писарят се затвори в стаята си и прекара следващите няколко дни като в сън, без да знае дали спи или е буден, без да се храни, да пие и да се вижда с никого, насаме със сълзите и мъката си.

Сега стоеше пред двата гроба, гледаше пръстта, която падаше върху ковчезите, слушаше молитвите на свещениците и мислеше как ще продължи да живее от тук нататък.

Как ще живее без усмивката на Ирина?

Без увереността, която му даваше Корсис?

Без топлината, която носеше в сърцето му малкият Йоан?

Вече не се боеше от смъртта. Искаше му се и той да легне в замръзналата пръст, да се отпусне завинаги, да забрави това, което беше направил и бяха направили другите, да затвори очи, а покоят да го обгърне и успокои душата му.

Но не можеше.

Някъде там, може би оцелял, го очакваше синът му. Трябваше да се надява, че е жив, да го намери и му даде онзи живот, който заслужава.

Знаеше, че Ирина би искала точно това.

- Съжалявам за загубата ти! - В очите на княза имаше сълзи, той сложи ръката си на рамото на писаря. - Ти се справи добре! Сега делото ми, това, което е угодно на Бог, може да продължи! Макар да не исках да плащаш такава цена. Никой не трябва да плаща подобна цена!

Климент кимна, без да отговаря на думите му, след което прие съболезнованията и на останалите. Накрая, когато всичко свърши, той остана загледан в двете могили и дървените кръстове, забити върху тях.

Зад него се носеше глъчка. Цвилеха коне, издаваха се команди, чуваше се дрънчене на оръжие. Князът си тръгваше с обичайната шумотевица. Но писарят не се интересуваше от това. Той стоеше сам с мъката си, замръзнал, неподвижен, вледенен от студа и скръбта си, без да знае какво да направи, накъде да поеме. До него, също така мълчалива, стоеше Ава. Тя нямаше да се омъжи за Корсис, нямаше да има лятна сватба, нямаше да бъде булка през юли.

Тя се обърна към Климент и очите им, пълни до дъната си с болка, се срещнаха, Ава кимна, обърна се и бавно тръгна към къщата. Предишния ден беше казала на писаря, че ще се върне при готите - там където бе живяла последните години на живота си.

Невестулката се доближи до Климент, по лицето му се стичаха сълзи.

- Господарю - каза той, - не мога да остана повече тук. Не мога да гледам местата, където бяхме щастливи заедно! Не и когато Корсис и Ирина ги няма - бившият джебчия замълча. - Велизар ще стане игумен на манастира. Покани ме за иконом. Мисля да приема! - рамената на Невестулката се разтресоха. - Моля те да не ми се сърдиш.

- Направи, както мислиш, че е най-добре - отговори тихо Климент. - Ако смяташ, че това е пътят ти, добре.

Все така хлипайки, Невестулката се отдалечи, ескортът на княза отвори вратите и войниците с вдигнати копия, на които се вееха знамена, един след друг започнаха да излизат.

Борис доближи коня си до Климент и спря до него. Наведе се и стисна рамото на писаря.

- Искам да ти помогна! - каза князът. - Ти пострада заради мен, заради моето дело. Кажи какво искаш, пожелай каквото и да е, и ще го имаш.

Климент стоеше, загледан в двата гроба толкова дълго, че Борис помисли, че няма да му отговори.

- Господарю! - вдигна глава накрая той, а гласът му звучеше твърдо. - Искам да се върна! Искам отново да гоня убийци и да ги наказвам - в очите на Климент проблесна жестокост. - Да предпазя други от това, от което не успях да предпазя себе си!

Борис скочи от коня и притисна писаря в прегръдките си.

- Разбира се! - каза той. - Разбира се!

Край

След покръстването желанието на Борис е новата религия да навлезе между хората максимално бързо. За целта са създадени различни религиозни и преписвачески центрове, подобни на описания манастир „Св. Архангел Михаил“. Работата в тях е изключително важна и се следи лично от княза.

Борис наистина е имал брат на име Докс. За него няма почти никакви сведения, освен че завършва живота си като игумен на манастир. Как и при какви обстоятелства умира, не е ясно.

Вярванията в демони, дяволи и чудовища са били изключително разпространени по това време, както и много векове след това. Средновековните хора са вярвали в реалното им съществуване, а различните религиозни текстове доказвали съществуването им и злините, които извършвали с Божието разрешение логично и аргументирано.

В тази връзка искам да изкажа огромната си благодарност на д-р Герасим Петрински, без чиято дисертация „Образът на демона във византийската агиографска литература“ никога нямаше да науча за злата сила Гилу, както и за много други подобни вярвания.