Николай Пенчев - Студена кръв

- Това е разликата между теб и мен! - ухили се Йосиф. -Мен не ме е страх да взема това, което знам, че ми принадлежи по право. Докато ти и подобните на теб напразно проигравате Божествената искра, която ви прави различни от останалите. Жалко, нали?

- Сигурно си прав - вдигна ръка Климент. - Сигурно си стигнал до висини, за които аз само мога да мечтая. Но пусни Ирина! Тя няма нищо общо. Това, което става, е само между нас двамата.

- Ех, Клименте - въздъхна Йосиф. - Нищо не си разбрал! За мен нейният живот не значи нищо. Все едно ми е дали ще живее или ще умре!

- Тогава я пусни!

- Но ти имаш значение! След като провали плана ми, трябва да изтърпиш наказанието си. Всички убийства, за които ме обвиняваш, се оказват безсмислени! Не разбираш ли? - изкрещя Йосиф. - Смъртта на всички братя вече няма смисъл, защото ти ме разкри! И единственият начин това да се промени е да те накарам да страдаш! Иначе нищо от това, което извърших, не би имало значение! - Монахът вдигна кинжала си.

- Не! - извика Климент и се хвърли напред.

Гледайки го в очите, с изкривено от злобна усмивка лице, Йосиф заби оръжието в гърдите на Ирина.

След това замахна пак и пак.

Тялото на Ирина потрепера, очите й се разшириха, устата й се отвори, сякаш се опитва да каже нещо, но от устните й се процеди само стон.

Топла струя кръв, кристално червена и прозрачна като рубин, бликна от гърдите й, няколко капки паднаха по лицето на писаря, докато той летеше напред.

Тялото му се сгърчи, ръцете му се изкривиха, ноктите му изскочиха напред като на животно. От гърлото му се изтръгна вик, който го обви като дим, прониза сърцето му и го разтърси като гръмотевица, но той продължи напред, знаещ, че е закъснял, че вече не може да направи нищо, с душа, точно толкова мъртва, колкото мъртва беше и Ирина и сърце, което биеше вече не в гърдите, а в главата и с писък, който се надигаше от корема му и който нямаше да спре да звучи никога.

Климент падна върху Йосиф и жертвата му, заби пръстите си в очите на убиеца, удари с чело носа му, притисна слабото му тяло под своето, натискайки силно, искайки да го размаже в пода, да го превърне в пихтия, да го върне в ада, откъдето беше изпълзял, да върне времето назад, когато седеше с Ирина пред камината, смееше се и се закачаше, далеч от всичко това.

Зъбите му се впиха в гръкляна на пищящия Йосиф, захапаха го с всичката сила на света, стискаха и разкъсваха, дори когато пукането спря, а кръвта на убиеца се смеси с тази на жена му.

Княз Борис стоеше в началото на погребалната процесия, точно зад гърбовете на Климент и Ава. Зад тях, в черни дрехи, свели глави, бавно пристъпяха Невестулката, Еспор, повечето от великите боили, боритарканите на Плиска, Филипополис, Средец и други градове. Следваха ги чигати, багаини, комити, войници, приятели и познати на писаря, хора от имението му. Пред тях бавно пристъпяха трима свещеници, пееха и бавно поклащаха кадилниците си.

Натоварени върху каруци, украсени с цветя, бяха поставени два ковчега. В тях, със затворени очи, сякаш спяха, лежаха Корсис и Ирина.

Климент вървеше като насън. До слуха му като през мъгла достигаха молитвите на свещениците, краката и ръцете му сякаш се движеха сами. Лицето му беше бледо и сухо, по-слабо от обикновено, под очите му имаше тъмни кръгове, но той не плачеше.

Сълзите му бяха свършили, стоновете му бяха свършили, животът му беше свършил.

Беше останала само болката, която го изпълваше изцяло, стигаше от върха на главата му, до пръстите на краката, тежка, тъпа и необратима като огромен товар, привил раменете му, който никога нямаше да падне от тях.

След като уби Йосиф, след като разкъса гърлото на убиеца така, както той беше разкъсвал тези на жертвите си, Климент се хвърли към падналата Ирина, притисна окървавените й гърди, викаше я, молеше я, заповядваше й да не го оставя, да се върне, да дойде отново при него, за да може пак да държи ръката й, да гали косата й, да се любува на усмивката й вечер пред камината.

Нищо не помогна.

Ирина не помръдваше.

Беше мъртва.

Отхвърляйки мъката, която го притискаше към земята, Климент си наложи да стане, да остави мъртвата си любима в ръцете на прислужниците, които с писъци се суетяха наоколо, а той да поведе неколцина от мъжете си в снежните гори около имението. Трябваше да намери сина си.

Не откриха нищо.

Нито следи, никакъв знак, нищо, което да им подскаже къде е било оставено детето. Накрая, замръзнал отвън и отвътре, с вкочанени ръце, крака и тяло, с лице нарязано от замръзналите сълзи, Климент беше насила извлечен обратно от хората си, за да не замръзне в снежната гора.