Николай Пенчев - Студена кръв

След това е било лесно. Намерил е тайната врата и съкровището. Но е нямало как да го изнесе. За разлика от Герасим, той не би се задоволил само с част от златото. Затова е замислил зловещия си план.

Останалото беше станало, както го беше описал, само че убиецът не беше Герасим, а Йосиф! Йосиф беше при тях в библиотеката, когато Агапий започна да се чуди какво точно е видял под кулата. Йосиф беше с него, когато говори с Филимон. Йосиф беше в стаята, когато правеше на глас изводите си, докато той се преструваше, че спи. Йосиф твърдеше, че е открил лъжицата в снега, че е виждал злата Гилу... Беше навсякъде, знаеше всичко за всички и чакаше своя момент. Кой би заподозрян слабоумния слабичък монах, който не може да се нахрани без чужда помощ? Какво му беше казал: че няма по-важно от това да постигнеш целите си, а ако случайно загубиш, да унищожиш враговете си. Да направиш така, че да страдат повече от теб.

„Всеки има слабо място - беше казал Йосиф. - Всеки има в душата си струна, която, ако дръпнеш по-силно, ще се скъса и ще го съсипе завинаги. Важното е да знаеш коя е и кога да я дръпнеш.“

Климент стисна зъби.

Той, като пълен глупак, беше казал на Йосиф какво е най-скъпо за него. Молеше се безумецът да е забравил. Да не го е слушал внимателно, да се е уплашил и да е избягал някъде далеч, да се е скрил и да не смее да излезе. Но дълбоко в душата си знаеше, че това не е така.

Затова стискаше поводите на коня, присвиваше очи срещу режещия вятър и препускаше с всичка сила към имението си до Филипополис.

Там, където беше най-скъпото на сърцето му.

Синът му.

И жена му.

Късно след обяд оградата на имението най-после се очерта пред него. Всичко изглеждаше нормално. Вратата беше затворена, по стената патрулираха стражи, точно както му бяха обещали Борис и Еспор.

Климент си позволи капка надежда. Може би все пак убиецът, чудовището от манастира, се бе отрекло от собствените си принципи и бурята го беше отминала.

Войниците при вратата с учудване го разпознаха и го пуснаха да влезе. Един се втурна в къщата, за да уведоми, че господарят на имота се е върнал.

Климент влетя в двора, скочи от коня и хукна към къщата. На входа се сблъска с един от слугите.

- Радвам се да ви видя отново, господарю! - каза той. - Мислехме, че сте в Плиска. Така ни каза пратеникът ви.

Климент замръзна.

- Какъв пратеник? - попита той, но още преди да чуе отговора, го знаеше.

- Как какъв? - недоумяващо завъртя глава слугата. - Този, когото сте изпратили да заведе сина ви при вас в столицата. Всички сме много щастливи от почестите, които князът е оказал на цялото ви семейство. Синът ви ще бъде обявен за боил, а вие за боритаркан на града. Господарката Ирина трябваше да изчака тук завръщането ви.

- И този пратеник отведе сина ми? - Климент стисна силно ръката на слугата. - Отведе ли Йоан?

- Още сутринта. Неговите хора го чакаха в града, откъдето да го заведат в Плиска. Върна се преди малко, за да увери господарката Ирина, че ви го е предал и момчето е живо и здраво. Сега двамата са в голямата стая. Наредиха ми да занеса вино.

Климент пусна слугата и се подпря на стената. Коридорът се завъртя пред очите му, не му достигаше въздух.

Въпреки това намери сили да се изправи и да извади меча си.

- В голямата стая ли каза? С камината?

Слугата кимна.

- Случило ли се е нещо, господарю?

Без да му отговори, Климент хукна по коридора. Блъскаше се в стените, уплашени прислужници с ужасени викове отскачаха, за да му направят път.

От стаята, към която тичаше, се чу писък.

Ирина викаше за помощ.

В следващия миг Климент изби вратата и влетя при съпругата си.

Стаята беше голяма, красиво боядисана в светлосиньо. В каменната камина весело пламтеше огън, пред нея имаше два тапицирани с кожа столове, на облегалката на единия от които беше метнат женски шал. По стените висяха икони и няколко гоблена, избродирани от Ирина. Подът беше застлан с дебел, красив вълнен килим. Пред прозорците в дъното, за да пазят от зимата навън, бяха спуснати дълги, плътни завеси.

Пред една от тях, опрял кинжал в гърлото на жена му, стоеше Йосиф и го гледаше с омраза. От предишното му поведение нямаше и помен. Очите на монаха гледаха ясно, тялото му беше изправено, от треперенето на ръцете не беше останала и следа.

Писарят застана на вратата, зад него започнаха да се събират слуги и прислужници, които уплашено се питаха какво става.

Климент бавно пристъпи напред, остави меча си на масата и вдигна ръце.