Николай Пенчев - Студена кръв

Захарий премигна.

- Беримир донесе храната. Дори не влезе. Подаде ми я от входната врата. Каза, че достатъчно добре е опознал това място и няма желание да го вижда отново. Взех я и я оставих в килията. Герасим спеше.

- Вече е бил мъртъв - поправи го Климент. - Нещо друго?

Монахът сви рамена.

- Сам виждаш. На вратата няма прозорче, през което да наблюдавам затворника, затова се ослушвах. Но не чух нищо.

- А миризма? Не усети ли нещо по-рано сутринта?

Захарий се намръщи.

- Всъщност... след като питаш... наистина усетих. Малко след като бяхме дошли, замириса на нещо... - той замълча, търсейки точната дума. - На пушек, но някак сладникав. Реших, че идва от магерницата. Не обърнах внимание.

- Мислиш, че е отрова? - попита Невестулката. - Същата, която е убила Докс, Филимон и Пацик?

Климент мрачно кимна.

- Всичко говори за това. Най-вече изражението на лицето му. Отровата е хвърлена в мангала.

- Значи Герасим се е самоубил? Така е станало! - извика Невестулката. - Имал е в себе си кора от малка ябълка. Никой не се сети да го претърси, нали? Не е могъл да понесе това, че е разкрит и сам я е хвърлил в мангала. По-добре това, отколкото мъченията в подземията на Плиска.

- Не бъди глупав! - Климент посочи трупа на монаха. - Как ще я хвърли. Ръцете му са вързани на гърба!

Невестулката зяпна.

- Тогава как? Не е ли той убиецът?

- Той е! Но е имал помагач! Помагач, който се е уплашил да не го издаде и го е отровил като останалите! - Климент ядосано изрита стената. - Как може да съм толкова сляп!

- Но как? - недоумяващо попита Захарий. - Цял ден не съм мърдал от поста си!

- Елате! - извика Климент и хукна навън.

В главата му се зараждаше подозрение, мисъл, която се изви като коварна змия, спусна се в корема му и го изпълни с ужас. Дано да бъркаше.

- Било е лесно - обясняваше той, докато бързо заобикаляше покрай стената. - Всички знаеха къде е затворен Герасим. Знаеха и че е вързан. Трябвало е някой само да мине покрай прозореца на килията и да хвърли малко от отровата в мангала. За късмет на убиеца, той се оказа под прозореца.

- Но защо конярят не е викал? - задъхано попита Невестулката, докато се опитваше да настигне господаря си.

- Видя Герасим. Беше смазан! Смазан не толкова, че е разкрит, а че съкровището му се е изплъзнало. Едва ли е обърнал внимание на малко повече дим, излизащ от мангала. А след това е било късно.

- Но кой е бил? Кой е хвърлил отровата? - обади се Захарий.

- Мисля, че знам кой е бил - отговори писарят, - но първо трябва да се убедя!

Тримата завиха покрай сградата и бързо закрачиха в снега. Трябваше да вървят един зад друг и да внимават къде стъпват, за да не се подхлъзнат. Най-накрая, подпирайки се на стената, стигнаха решетъчното прозорче на килията, в която беше затворен Герасим. Вместо него, писарят внимателно огледа земята. В снега личаха отпечатъците от нечии ботуши. Ботуши със странни подметки с кръстове, които ясно се виждаха.

- Ботушите на Йосиф! - тихо промълви Невестулката.

- Значи той е другият убиец! Затова е искал да дойде с мен в града. Не се е изгубил, а е избягал. А аз глупакът се притеснявах да не му се случи нещо лошо.

- Къде ли може да е отишъл? - попита Захарий.

- Знам къде е отишъл - гласът на Климент беше дрезгав, сякаш не му достига въздух. - Знам къде е отишъл и ако съм прав, Господ да ми е на помощ!

Вятърът шибаше лицето на Климент като камшик.

Бузите му първо почервеняха, след това посиняха и станаха на твърди буци от студа. От напуканите му устни течеше кръв, която се спускаше по брадичката на тънка замръзнала струйка и се стичаше надолу по врата, но той дори не я усещаше. Очите му бяха червени, от заскрежената му коса и дрехи стърчаха клончета от дърветата и храстите, през които беше минал.

Тялото му беше вкочанено, краката му се превърнаха в парчета лед, ръцете му бяха станали тежки и не го слушаха, но той все така стискаше поводите и продължаваше да удря коня да препуска по-бързо и по-бързо.

Яздеше без прекъсване повече от дванайсет часа. Сменяше конете във всяка странноприемница или село, през които минеше. Държеше се грубо, мяташе се на коня, изкрещяваше на смаяния собственик или ханджия, че е княжески пратеник и забиваше с всичка сила шпорите в корема на нещастното животно.

Препускаше напред през снега, през леда, суграшицата, вятъра и студа, без да се страхува, че конят му ще се подхлъзне, без да мисли, че може да падне и да се пребие, да се простуди и разболее тежко, без дори да спре, за да вземе падналата си кожена шапка.