Николай Пенчев - Студена кръв

- Тръгвам - каза помощникът му. - Ще трябва да яздя бързо, за да се върна, преди да падне мракът - той посочи слабоумния.

- Иска да дойде с мен. Страх го е да стои тук. Ще го взема. С компания пътят минава по-леко.

Климент махна с ръка и му подаде бележката.

- Предай това на Баян. Нека го изпрати веднага в Плиска. Кажи му, че съм добре и съм заловил убиеца. Бързай колкото се може повече.

Невестулката кимна, мушна пергамента в джоба си и следван от Йосиф излезе.

Климент писа през целия ден. Буквите бързо се нижеха една след друга, перото скърцаше по пергамента, а готовите свитъци в края на масата се множаха. Мисълта му течеше гладко и ясно, аргументите му бяха разбираеми и точни, доказателствата следваха едно след друго. Борис щеше да остане доволен.

Накрая, когато вечерният мрак започна да пада, той остави перото и се протегна. Беше се схванал. Погледна грижливо наредените на купчинка пергаменти, капките мастило и изтъпеното перо, но не се почувства удовлетворен. Не можеше да се отърве от чувството, че е пропуснал нещо, че нещо му убягва. То се беше забило като малък черен бодил в мозъка му и не спираше да го тревожи. Логическите му заключения бяха прости и ясни, отровата и останалите неща, намерени в килията на Герасим безспорно доказваха вината му. И въпреки това чувството на обреченост, на надвиснала беда, на ненаказано зло, което трябваше да го е напуснало с разрешаването на загадката, оставаше.

Вратата се отвори и Невестулката влезе в килията. Едва сега Климент си даде сметка колко състарено е лицето на помощника му. Дълбоки бръчки дълбаеха челото му, бузите му бяха хлътнали, около очите се чернееха тъмни кръгове. Нещо се беше променило и в поведението на Невестулката. Вечната му усмивка я нямаше, устата му беше стисната, ведрата му, подскачаща походка беше изчезнала..

- Всичко е свършено! - докладва той. - Разказах всичко на боритаркана, той ще пристигне утре сутринта. Искаше да тръгне веднага, но не можа да организира всичко толкова бързо. А и искаше и той да пише на Борис и да прати куриер.

Климент кимна.

- Добре си се справил - каза той. - Всички се справихме добре. Ще ми се Корсис да можеше да го види.

- Нямаше нищо кой знае колко сложно за правене - вдигна рамена Невестулката, седна на леглото и започна да събува ботушите си, навел глава, за да не се виждат сълзите в очите му. - В града има пазарен ден. Голяма блъсканица беше. - Той погледна гузно господаря си. - В тълпата изгубих Йосиф. Търсих го, но не можах да го намеря. Пък и нямах време. Казах на Баян да го издири и подслони.

- Не е трябвало да го губиш - намръщи се писарят. - Кой знае какво може да сполети клетия малоумник - той въздъхна.

- Но станалото, станало. Да се надяваме, че боритарканът ще се погрижи за него.

Невестулката понечи да отговори, но в този момент отнякъде се понесоха викове. Някой тичаше, стъпките му отекваха по каменните стълби.

Климент и помощникът му скочиха на крака, а след миг в килията нахлу брат Захарий. На лицето на монаха беше изписан ужас, той едва си поемаше дъх.

- Трябва да дойдете веднага... Затворникът... Герасим... той...

Без да чакат повече, писарят и помощникът му хукнаха към килията, където беше затворен конярят.

Вратата на помещението зееше отворена. Полегнал на една страна, Герасим беше все така в ъгъла. Очите му бяха изцъклени, а лицето сгърчено от ужас. Монахът беше мъртъв.

- Господи! - извика Невестулката. - Какво става? Нали той беше убиецът?

Без да отговори, Климент приклекна до мъртвеца и докосна ръката му. Тя беше леденостудена.

- Умрял е преди няколко часа - каза той и се обърна към пребледнелия Захарий. - Кажи ми какво стана! Всичко!

- Не знам - смутено отговори монахът. - Нищо не знам! - извика той. - Преди малко стана време за вечеря. Отворих вратата и му побутнах храната, когато забелязах, че другата паница с обяда стои недокосната. Това ми се видя странно и влязох. Герасим лежеше на една страна, помислих, че спи. Наведох се да го събудя, обърнах го и видях това...

- Идвал ли е някой да говори с коняря по-рано през деня?

Захарий поклати глава.

- Не съм мърдал от тук. Никой не е идвал. Герасим стоеше на сламата в ъгъла, ти също го видя там, писарю! - монахът започна силно да трепери. - Нямам нищо общо със смъртта му!

- Добре, добре, успокой се! - Климент сложи ръка на рамото му. - Никой не те обвинява в нищо. Но те моля да се опиташ да си спомниш всичко, което се случи, откак доведохме Герасим. Кой донесе храната, каза ли нещо, приближи ли до килията, случи ли се нещо странно?