Пол Дохърти - Мистериум

Корбет я погледна изненадано.

— Ние сме склонни да си представяме, че ангелите идват в лъчи от светлина. Не, те идват и в плът и в кръв. О, да, аз говорих с брат Кътбърт и точно заради това той беше толкова искрен и честен с теб. Часът удари. Моля те, прочети това, което ти дадох.

Корбет се чудеше доколко искрена е тази странна двойка в действителност. Отговорите им бяха твърде добре подготвени. Бе сигурен, че те му казват само полуистини, но защо? Той въздъхна. Този въпрос трябваше да почака. Разви шумолящия, изпомачкан и пожълтял пергамент, лъснал от докосванията през годините. Черните букви бяха ясни и отчетливи, почеркът — характерен и твърд: Стоя в центъра, невинен, и соча към четирите ъгъла .

— Не ме питай какво означава; такъв си беше Бонифас. Брат ми беше учен човек, обичаше гатанките. Освен това се страхуваше от Ившам. Никога не ми написа или изпрати една нежна дума. Единственото, което му е било на ума, последното нещо, което е написал, е това тайно послание, до което Ившам никога не се добра. Аз вярвам, че това е ключът към невинността на Бонифас. Запомни го, кралски служителю.

Корбет й подаде обратно парчето пергамент и се заслуша. Слънцето вече се бе изкачило високо и напичаше, гълъбите гукаха неспирно, а един кос им пригласяше с ясния си глас. Той вдъхна аромата на утрото, сладкия мирис на дим от горящи дърва и на свежа трева, лекото ухание на масла и билки.

— Значи вярваш, че брат ти е невинен?

— Да — отговори тя, но в гласа й се долавяше колебливост.

— Да, вярвам го, въпреки, че Бонифас беше толкова потаен, толкова прикрит.

— Мистрес, поведението му е било крайно подозрително.

— Вярно е. Едва ли бих могла да обвинявам Ившам, задето толкова разпалено настояваше, че брат ми е виновен.

— А изчезването му?

— Това вече е мистерия. Познавам „Сейнт Ботълф“, всяко негово кътче, всяко ъгълче. Бонифас не би могъл да избяга през прозорците; те са твърде тесни и са разположени много високо. Не съществуват никакви тайни проходи; а и всяка врата беше зорко охранявана.

— А първото му бягство — попита Корбет, — когато е избягал в „Сейнт Ботълф“? След като Ившам е бил толкова настроен срещу него, как го е изпуснал?

— Питах брат Кътбърт за това. Разбираемо е. Бонифас познаваше всяка канавка и всяка уличка в Крипългейт. Престорил се е на съвсем разстроен и объркан. Ившам вървял напред и разблъсквал тълпата настрани, а приставите му охранявали брат ми. Разбрах, че имали и още един арестант. Около тях се струпала тълпа, настанала суматоха. Приставите повели Бонифас напред, но изведнъж той се отскубнал, побягнал и изчезнал през отворената врата на някакъв магазин, или поне така научил брат Кътбърт от енориашите, които били там.

Корбет кимна с разбиране. Всеки ден в Лондон арестувани престъпници бягаха и търсеха убежище. Не рискуваха кой знае какво. Тесните улички и проходи, вратите и портите, които зееха отворени, суетящата се тълпа, а от друга страна, дълбоката ненавист към приставите и стражата — всичко това помагаше на бегълците. И така, Бонифас беше избягал. Знак за вина ли бе това? Беше ли той убиец, опитен, коварен и потаен човек, който е водел двойствен живот?

— Свърши ли, кралски служителю?

— Май нямаш търпение да се отървеш от мен?

— Не, сър Хю — разсмя се Аделиша. — Чувствам какъв си — не само служител на краля, но и добър човек. — Тя замълча. — Ако изобщо е възможно да съществува такова съчетание. Да, ти си добър човек, и още не си продал душата си.

— А брат ти, Бонифас, беше ли продал душата си?

— Бог знае, сър Хю. Аз виждам или по-скоро чувствам, какво се върти в ума ти. Бонифас ли е бил Мистериум? Какво се е случило с него? Огромна загадка — продължи тя с шепот. — Ще мисля, ще разсъждавам и ще спя. Може би призраците на миналото ще се завърнат. Ако си спомня нещо, ще ти го кажа.

— Ами брат Кътбърт? Срещате ли се понякога?

— Разбира се, особено в горещи летни вечери, когато слънцето залязва и Гъшата ливада е окъпана в сиянието на Божия светлик. Седим на тревата, държим се за ръце и си спомняме щастливите дни. Сбогом, сър Хю.

Капаците рязко се хлопнаха. Корбет сви рамене и тръгна обратно между дърветата, за да посрещне Ранулф, който крачеше по блестящата от скреж трева и пляскаше с ръце, за да ги стопли. Той осведоми гръмогласно Корбет, че абатът потвърдил всичко, което брат Кътбърт им бе казал. Спокойствието и хармонията в манастира никога досега не били нарушавани, до момента, в който абат Сарлоу получил обезпокоителната новина, че Ившам не отговаря на никакво повикване.