Пол Дохърти - Мистериум

Корбет вдигна ръка.

— Откъде знаеш, че параклисът е останал заключен и залостен?

— Защото аз го заключих и залостих. И пак аз трябваше да отворя и капаците, и вратите на следващата утрин. Ако се съмнявате в мен, питайте брат Одо, пазителя на светите одежди и светата утвар. — Кътбърт отговори на питащия поглед на Корбет: — Той и неговата свита обикалят всички манастирски постройки всяка нощ, за да проверят дали вратите и прозорците са заключени. Одо обича да прави това със своя кортеж от дякони, подрънквайки с връзката ключове. Така или иначе, абат Сарлоу дойде тук и нареди да се разбие вратата.

Корбет излезе в коридора, за да огледа вратата. Кътбърт го последва и обясни, че вътрешното резе се прикрепя с голям дървен болт към дебелата, масивна рамка на вратата. Лостът беше разхлабен и измъкнат, но Корбет можеше да види как би могъл да се вдига и спуска напряко през вратата, за да попадне в жлеба от другата страна; същото устройство се използваше в много от стаите над кръчмите.

— Защо са тези резета отвън и отвътре? — попита Ранулф.

— Затворник ли беше всъщност Ившам?

— О, не — поклати глава Кътбърт. — През деня тази врата стоеше отворена. Нашият велик грешник, търсещ покаяние, можеше да се разхожда из Гъшата ливада — и често го правеше, макар че се придържаше близо до параклиса, сякаш тук се чувстваше в по-голяма безопасност. През нощта той спускаше вътрешното резе и настояваше аз да спусна и външното.

— Уплашен ли е бил? — попита Ранулф. — Страхуваше ли се, че навън може да му се случи нещо?

— Казах ви, не знам.

Корбет поиска да огледа килията на Кътбърт. Братът-мирянин се съгласи и му показа, че и на неговата врата има подобно резе, което се залостваше в рамката на вратата — грубовато, но ефективно приспособление за заключване на стаята отвътре. Корбет затвори вратата и спусна резето. То пасна точно в дървения жлеб.

— Същото беше и в килията на Ившам — обясни Кътбърт, — и може да се види в много стаи в абатството.

Корбет кимна, после вдигна резето и отиде в коридора, в който имаше спретнато подредени кошове, дълги тръстикови пръчки, мотика, кирка и ведра. Кътбърт обясни, че той отговарял за декоративните храсти покрай оградата, както и за малката градинка от другата страна на параклиса. Корбет го слушаше внимателно. Той още веднъж го попита за посетителите на Ившам и за събитията от деня преди смъртта му. Кътбърт отговори, добавяйки, че нито е чул, нито е видял нещо нередно. Корбет му благодари и се върна обратно в параклиса. Кътбърт го последва.

— Сър Хю?

Корбет се обърна.

— Знам какво си мислиш — Кътбърт докуцука по-близо до него.

— В такъв случай — усмихна се Корбет, — те бива повече от мен. И така, братко, какво си мисля аз?

— Че аз съм убил Ившам — в сърцето си таях толкова омраза към него.

— О, не. — Корбет го потупа по рамото. — Ившам е умрял при загадъчни обстоятелства, това е очевидно, но аз предполагам, че в този случай ще се наложи да пренебрегнем очевидното.

Корбет и Ранулф напуснаха параклиса, но не и преди да огледат резетата на вратата и капаците на прозорците. Всичко изглеждаше в ред, никакви поражения, никаква следа от насилие. Корбет пое дълбоко дъх, когато излязоха навън и затвори за миг очи. Ловът беше започнал. Той мина покрай мястото, на което се беше проснал Огадон. Мастифът изръмжа леко, разпознавайки, че няма заплаха. Корбет приклекна и погали копринената козина на животното, усмихвайки се на неговите тъжни, червеникавокафяви очи.

— Огадон сега е спокоен и тих — дойде при тях Кътбърт, — защото вече ви познава. Посред нощ обаче, ако някой чужд, непознат човек…

Корбет стана и огледа щателно перваза, където слугата бе оставял чашата с вино и чинията. Забеляза петна отдолу и хвана въженцето, привързано за камбанката, която висеше в отделна ниша. Дръпна го и чу силен звън в отговор.

— Всички ще умрем, и все пак повечето хора се боят от мъртъвци — отбеляза Кътбърт. — Затова е и тази камбанка. Хората не искат да влизат в параклиса, но убиецът, Божието възмездие на Ившам, със сигурност е искал.

Корбет слушаше с половин ухо, докато се оглеждаше. Вече бе по-светло и голямата ливада, простираща се зад манастира, блестеше под слънчевите лъчи. Камбаните на църквата биеха отсечено, призовавайки братята за литургия. Корбет обиколи параклиса; Кътбърт вървеше неотлъчно до него и най-тържествено го увери, че освен вратата и двата тесни прозореца, не съществува никакъв друг изход. Корбет последва Ранулф в гъсталака от дървета, храсти и шубраци, който се простираше между манастира и високата стена на оградата. Той се приближи и започна да оглежда зида. Беше от дялан камък и се издигаше най-малко на четири ярда 61 61 Един ярд — 0,914 м. — Б.пр. височина. Кътбърт му напомни, че горната част беше покрита с остри чирепи, взидани в стената като гребен. Корбет прошепна нещо на Ранулф, който кимна, усмихна се на Кътбърт и тръгна назад към манастира. Братът-мирянин го наблюдаваше с присвити очи.