Пол Дохърти - Мистериум

— Кой?

— Познаваш го, сър Хю, един от именитите воини на краля, сър Ралф Сандуик, понастоящем началник на гарнизона на Тауър. Сигурно беше довел поне стотина души. Четири групи обсадиха църквата, всяка охраняваше по една врата. На сутринта Аделиша дойде отново. Междувременно яростта на Ившам се беше поуталожила. Той я попита какви доказателства може да му представи за това, че е сестра на Ипгрейв. Дали имала някакъв предмет, който да го потвърждава? Тя му подаде пръстен с яспис, дар от майка й. Ившам го взе и каза, че ще си помисли. Сър Хю, никога не съм виждал човек да е толкова настоятелен, толкова упорит, толкова безмилостен в преследването си. Той бе твърдо решен, че Ипгрейв няма да се измъкне. Чух го да обсъжда със Сандуик предстоящия процес. По това време сандъците и квартирата на Бонифас в Уестминстър вече бяха претърсени. Ившам отиде в църквата да настоява да му предадат Бонифас.

Брат Кътбърт замълча, примигвайки.

— Разкажи ми какво се случи после.

— Според това, което си спомням, Ившам твърдеше, че в сандъците на Ипгрейв било намерено огромно количество злато. Нещо повече, били открити парчета пергамент, свързани с Мистериум. Той каза, че това било достатъчно, за да се предяви обвинение на Бонифас.

— А беглецът?

— Той настояваше, че е невинен — разпери ръце брат Кътбърт. — И тогава се случи онова. Сутринта на третия ден внесох малко храна през вратата за покойниците. Ившам ме следваше. Минах под олтарната преграда и влязох в убежището. Нишата в дъното, зад високия олтар, бе празна. Изпуснах подноса от ужас. Ившам излезе извън себе си. Той издаде строги разпореждания всички врати да останат под наблюдение, докато той, Инглийт, Сандуик и войниците обръщаха наопаки църквата. Педя по педя, всяко ъгълче и всяка ниша, всеки камък, всяка плоча бяха претърсени най-щателно, всеки стол, закачалка, статуя, олтар… нищо! Бонифас беше изчезнал като дим, без следа, без знак. Ившам се разбесня така, сякаш беше на война, гневеше се на всичко и на всички. Продължи да държи църквата под обсада. Претърсването продължи цели два дни и две нощи. На третия ден Ившам, Инглийт и тяхната орда главорези се обърнаха срещу мен. Затвориха ме в дома ми, заплашваха ме и ме разпитваха. Направиха същото и с Аделиша. Най-накрая си тръгнаха. Опитах се да се върна към обичайния си живот, но духът ми бе заболял. Аделиша не бе на себе си от скръб; опитвах се да я утеша.

— И не научи нищо за предполагаемото престъпление на Бонифас?

— Не, поне не тогава. По-късно научих от Аделиша за слуховете за убиеца, наричан Мистериум. Попитах я дали някога е подозирала брат си. Тя само повтаряше това, което вече ми бе казала. Че Бонифас напоследък често е изчезвал с дни. Че имал някаква тайна и че понякога и на нея й се струвало, че разполага с повече злато и сребро, отколкото позволяват възможностите му. Подозирала, че брат й е комарджия, но — сви рамене Кътбърт — това може да ви го каже и самата тя. Ти знаеш, че Аделиша също живее тук, нали?

Корбет кимна.

— А пръстенът? — попита Ранулф.

— Питай Аделиша.

Кътбърт не си направи труда да погледне към Ранулф.

Корбет го изучаваше съсредоточено. По някаква незнайна причина, братът-мирянин се доверяваше на него, но не и на Ранулф, към когото се отнасяше с пренебрежение. Но защо говореше толкова сериозно и искрено? Това озадачаваше Корбет. Дали Кътбърт не се надяваше да го залъже само с част от истината?

— Ипгрейв никога ли не ти каза нищо?

Кътбърт се усмихна леко, пръстите му шареха по долната му устна.

— Не съм казал това, сър Хю. Сега говоря съвсем открито с теб. Ившам е мъртъв; той ще се изправи пред Божието правосъдие. Сега му е времето, да, сега му е времето — повтори той, примигвайки яростно срещу Корбет. — Тези неща трябва да се изяснят, затова слушай. След като Ившам си тръгна, аз се поболях, не можех да спя. През деня внезапно ме обхващаше страх, особено когато влизах в църквата, в моята църква. Изпълвах се с неясни и неоснователни страхове. Аделиша, бедна стара мома, беше дори в още по-потиснато състояние. Помоли ме да претърся църквата, дано поне намеря някаква следа, оставена от брат й, когото несъмнено много обичаше. Разрових се вътре. Не можах да открия нищо, но после се сетих за мастилницата на Бонифас и за Евангелието, което си седеше на аналоя. На гърба му имаше празни, чисти страници, където един след друг викарии и свещеници записваха различни бележки и прочие. Открих нещо там.

— Какво?