Пол Дохърти - Мистериум

Те се огледаха наоколо. Покривката и завивките на леглото бяха махнати, както и каните и гърнетата от полицата над него.

— Имаше ли тук някакви ръкописи? — попита Корбет.

— Гостът ми четеше De Consolatione Philosophiae на Боеций 53 53 „Утехата на Философията“ (лат.), най-известната творба на християнския философ Аниций Боеций (480–524 г.). — Б.пр. . Ръкописът беше оставен на леглото, затова не бе изцапан с кръв. Абатът го прибра обратно в библиотеката.

— Някакви други вещи?

— Да — почеса се по главата Кътбърт. — Имаше един-два пръстена, кръст на верижка. Абат Сарлоу даде да ги измият и ги изпрати на вдовицата на Ившам.

Корбет започна да оглежда вратата и рамката й.

— Боеций! — отбеляза Ранулф.

— Подходящ избор. Размишления на свещеник, изпаднал в немилост — макар, че Боеций е бил невинен. — Корбет се обърна и се усмихна. — Ившам със сигурност не беше, нали, отец Тънстол?

Кътбърт леко се изчерви и погледна зад Корбет, сякаш зад него имаше някой друг.

— Това ще почака, ще почака — каза Корбет и мина покрай него, за да огледа по-добре масата.

Ранулф беше прав. Кръвта на Ившам сигурно бе шуртяла като вода, за да изцапа така цялата маса — дори двата свещника, поставени в ъглите, бяха покрити със съсирена кръв. Корбет взе ниско столче, седна и се втренчи в брат Кътбърт.

— Какво можеш да кажеш за Уолтър Ившам?

Кътбърт погледна към Ранулф, застанал плътно до него. Корбет направи знак с глава. Ранулф потупа стария човек по рамото и отиде до входа, а господарят му даде знак на Кътбърт да седне на края на леглото. Той се подчини. Капки пот се стичаха по челото му, а постоянното облизване на устните показваше, че устата му е пресъхнала. Може би обичаше здравата да си посръбва винце? Може би пиеше, за да забрави?

— Уолтър Ившам? — повтори Корбет.

— Дойде тук преди седмици. Първо се настани в дома за гости, после, през последния месец, тук.

— По негово искане?

— Мисля, че да. Абат Сарлоу реши, че така ще е най-добре. Нали разбираш — продължи Кътбърт, — тук идват всички, които пожелаят да се уединят зад стените на абатството. Със сигурност — изсмя се той остро — това не се случва често. А понякога някой от братята просто иска да остане сам за известно време.

— Говорехте ли с Ившам?

— Сър Хю, наясно си, че сме говорили, поне в началото. Ти си чул историята, или поне една част от нея. Ившам ме помоли за прошка, но ако корените са отровени, то тогава и клоните…

— Какво имаш предвид?

— Ившам не беше дошъл за покаяние грешник. Той беше злодей. Той беше роден злонамерен и умря злонамерен.

— Наистина ли си убеден в това?

— В името на Божията любов, сър Хю, Ившам беше пленник на своята ужасна греховност, така че какво друго му оставаше да стори освен да падне на колене и да си посипе главата с пепел, да облече власеницата, да приеме молитвите, поста, разкаянието и изкуплението? — Зачервеното лице на Кътбърт издаваше омразата, която го изгаряше и бушуваше в него. — Но той не даваше и пет пари за душата си или за това как ще прекара последните години от живота си; беше по-загрижен за кожата си. — Той замълча, облизвайки устни.

Ранулф направи стъпка назад, сложил ръка върху дръжката на меча си.

— Дръж главореза си, твоя наемник, далеч от мен, сър Хю. Съжалявам, не искам да кажа нищо лошо. — Кътбърт обърса уста с опакото на ръката си. — Съжалявам, наистина се постарах да скрия гнева си. — Той се удари в гърдите. — Моя е вината, моя е вината, аз съгреших, аз съгреших. — После погледна нагоре с очи, пълни със сълзи. — Грехът никога не те оставя — добави той дрезгаво. — Като някакъв гнусен плевел, той се впива в душата ти и корените му проникват все по-дълбоко. Моля те, не ме обвинявай заради гнева ми и заради това, че избухнах. Не искам да бъда завлечен в някакъв безотраден затвор, нито пък да отговарям пред абата, който така любезно ми даде подслон, когато бях само една сломена душа, носеща се напосоки по вълните на живота. — Той впи пламнал поглед в Корбет. — Чух, че е пристигнал соколът на краля. Всички са чували за теб дори и тук, в „Сион“. Нашият абат казва, че си безжалостен в преследването на справедливостта, че твоята душа не може да бъде купена и продадена. Е, не е ли това достойно за похвала в един свят, в който душите са станали по-евтини от ябълките в овощната градина?

— Твърдиш, че оттеглянето на Ившам в уединение е било всъщност лицемерие?

— Ти го каза, сър Хю.

— Да, така е, и го вярвам. — Корбет се пресегна и докосна студената, сбръчкана и обсипана с петна ръка на Кътбърт. — Наистина го вярвам. — Той се усмихна. — Ившам бе заловен на местопрестъплението и му бе предявено обвинение. Но той се преобърна, бърз като птица в полет, предаде се на кралската милост и се провъзгласи за покаял се грешник. Разкаянието му бе прието.