Пол Дохърти - Мистериум

— А метежът в Нюгейт?

Корбет съзнаваше, че кралят се опитва да пренебрегне този случай.

Едуард направи гримаса.

— Според това, което научих, Уолдън и Хюбърт са били здраво затворени, всеки в своята яма. Също като Пилат Понтийски, те си измиха ръцете от каквото и да е злодеяние. Издал съм заповеди за незабавното им освобождаване.

После кралят повика свитата си и си тръгна. Бландфорд и Стантън също се сбогуваха, преди да последват кралската свита надолу към пристана и очакващата ги баржа. Веднага след това Корбет потърси Чансън, „секретаря на конюшните“, който отговаряше за техните коне и товарни понита. След като се увери, че конярят е настанен в хубаво помещение в къщата за гости на манастира, той се оттегли в своята собствена, аскетично обзаведена стая. Наспа се добре и се събуди още преди зазоряване. Изми се, облече чиста риза, панталон и лек кожен елек — приятно облекчение след тежката кожена дреха и плетената метална ризница от предишния ден.

— Господарю?

Корбет се отърси от мислите си и вдигна поглед. Един по един, монасите се изнизваха навън. Той стана, мина през олтарната преграда и влезе в нефа. Там, приклекнал до една колона, го очакваше Чансън, с щръкнала рижа коса, която, според насмешливото определение на Ранулф, бе подстригана така, сякаш на главата му е била нахлупена купа. Конярят, прехвърляйки зърната на броеницата си, вдигна поглед нагоре. Лекото кривогледство на лявото око му придаваше вечно шеговито изражение. Корбет го потупа по рамото, уверявайки го, че всичко е наред и му благодари за работата от предишния ден. Чансън обичаше конете и живееше заради тях и нищо друго освен тях. Боравеше така неумело с оръжие, че можеше да стане по-опасен за себе си от всеки враг, а запееше ли, гласът му, според твърденията на Ранулф, можеше да накара добрите братя да помислят, че обитателите на ада се присмиват на тяхното песнопение.

— Ще изчакам сутрешната литургия — каза му Корбет. — Остани само ако ти се иска.

Чансън отговори, че би искал, и Корбет го остави да се заяжда с Ранулф, а той насочи вниманието си към великолепието на нефа, възхищавайки се на извисяващите се колони, затъмнените трансепти и сложната плетеница на резбованите прегради пред различните олтари в страничните параклиси. Тананикайки си един химн, Корбет внимателно разглеждаше рисунките. Едната го накара да се усмихне. Аполинария, светицата-патрон на лечителите на зъби, държеше клещите и щипците на своето мъченичество. Сега вече в небесата, тя бе изобразена как помага на клетите нещастници, докато те седят на редици столове, всеки с по един лечител до него, причиняващ повече болка, отколкото облекчение. Художникът сигурно е страдал от зъбобол, реши Корбет. Той се върна към олтара на Пресветата Дева, а мислите му се рееха към „Сейнт Ботълф“. Църквата беше обкръжена, а вратите — заключени: главната врата, вратата на ризницата, северната врата и вратата за покойниците. Прозорците бяха високи и тесни. Кулата, измазаните й с хоросан стени, извиващите се покрай тях стъпала и матките ниши не криеха никакви тайни скривалища. На върха площадката с назъбените бойници предлагаше само възможността да скочиш от зашеметяваща височина, деляща я от стръмните плочести покриви отдолу. Как при това положение бе избягат Бонифас Ипгрейв? Как бе успял да се измъкне от тази заключена и строго охранявана сграда? Корбет спря, за да запали вощеници за съпругата си, за двете им деца, за Едуард и Елинор, за себе си и за своите двама другари. Когато свърши молитвата си, Иисусовите камбани вече биеха за утреня.

След нея Корбет и двамата му спътници, обсъждайки със смях пеенето на Чансън, закусиха с по купа овесена каша в трапезарията, а сетне напуснаха двора на манастира. Утрото беше мрачно и унило. Облаци скриваха слънцето, остър вятър бръснеше лицата им, докато минаваха през Галилейската порта и навлязоха в Гъшата ливада, която се простираше надолу към параклиса за покойниците, носещ името на свети Лазар. Братята вече се отправяха към околните ниви и чифлици. Корбет чуваше пеенето им, толкова силно в утринния вятър, че дори и крясъците на полските врани не можеха да го заглушат. Тревата все още беше заскрежена и мокра, земята беше осеяна с дупки на зайци, които се мяркаха за миг пред очите им и изчезваха като стрелкащи се кафяво-бели мълнии. Огадон, застанат на стража отвън, пред входа на параклиса, близо до перваза под камбаната, тежко се изправи на крака и заръмжа.