Пол Дохърти - Мистериум

— За какво? — попита Корбет.

— О, не за случайни неща. — По знак на Едуард, Стантън подхвана разказа. — Писателят от „Страната Кокейн“ твърдеше, че Ившам бил прекалено хитра лисица, за да остави писмени улики, но споменаваше тайни срещи с разбойническите главатари Уолдън и Хюбърт Монаха. Явно такива срещи, както се твърдеше, се провеждани в глуха доба в имението на Уолтър в Клодиърс Лейн, богаташкия квартал на Крипългейт.

— А целта на тези срещи?

— Лорд Уолтър получават определен дял от всичко откраднато. В замяна на това, когато се предявяваха обвинения срещу някой член на бандите, който имал връзка с нашия главен съдия, тези обвинения, по някаква скрита причина, се отхвърляха.

— Толкова просто?

— Да, сър Хю, толкова просто, но поразсъждавай! — Стантън се наслаждаваше на възможността да хвърля поучения в сериозното лице на този важен служител. — Обвинението може да се отхвърли по много причини, преди да бъде придвижено към съда: грешка в закона или във фактите — и това е краят на казуса. Лорд Уолтър беше, ако не друго, извънредно ловък в прилагането на закона и в прелестите на неговата продажност, ако може така да се каже. — Той хвърли бърз поглед към краля. — Провалените обвинения получават лаконично обяснение за тяхното отхвърляне, което се прилага към делото и това е всичко. Проучихме регистрите и лист след лист откривахме отхвърляния на обвинения срещу печално известни бандити, всички до едно погребани по някаква конкретна точка на закона. Нищо не можеше да се направи по тези казуси, но писателят от „Страната Кокейн“ продължаваше да настоява, че има нещо нередно в онези тайни срещи в късна доба в имението на Ившам. Започнахме да го наблюдаваме. Преди четири седмици ние с Бландфорд забелязахме двама мъже да се промъкват в мрака през страничната врата. Обградихме имението, после разбихме вратата. Заварихме лорд Уолтър заедно с Уолдън и Хюбърт Монаха. Двамата престъпници се правеха на невинни, но в ковчежето на лорд Уолдън намерихме прясно изсечени монети, откраднати от Кралския монетен двор в Тауър. Може би си спомняш обира?

— Да, помня го.

— Както знаеш, сър Хю — горчиво добави кралят, — аз мразя тези разбойнически шайки. Те смущават мира и спокойствието, извършват множество обири, уронват моя авторитет, и което е най-важното, големците в Лондон ги използват, за да разчистват сметки помежду си.

Корбет кимна съчувствено. Той наистина го знаеше, даже твърде добре го знаеше. Кралят изпитваше дълбоко негодувание, дори ненавист, към търговците-принцове на Лондон с техните огромни печалби от търговията с вълна. Те на свой ред яростно се съпротивляваха срещу кралската намеса в Ситито, което приемаха за своя територия. Искаше им се да имат същия статут и власт като самоуправляващите се гилдии във Флоренция и Венеция, на които продаваха своята скъпоценна вълна.

— Уликите срещу Ившам бяха необорими, но той не даде никакво обяснение — продължи Стантън. — Защо той приемаше тези вълчи глави в своята собствена приемна, в този небогоугоден, късен час? Защо в сандъка му имаше прясно изсечени златни монети, задигнати при скорошния обир? Ние бяхме убедени, че за него са виновни Уолдън и Монаха, макар разбира се, да нямахме преки доказателства, че точно те са донесли златото тук. Освен това — вдигна той пръст — тези бандити по-късно заявиха, че ако бъдат обвинени, то и Ившам трябва да бъде изправен пред съда…

— Те се досетиха — прекъсна го Корбет, — че негова светлост сигурно ще бъде готов да потули онази част от случилото се, свързана с Ившам, опасявайки се да не се разрази скандал, но едва ли би пощадил тях. Аз съм сигурен, че щяха да натопят главния съдия.

— Каквото и да са мислили тези престъпници — изръмжа кралят, — с Ившам беше свършено. Той беше станал високомерен и безочлив — като Луцифер. Срещнах го в йерусалимската зала в Уестминстър и го заплаших, че ще го изправя на съд и ще конфискувам имотите му, включително и любимото му имение в Ингахин в Уелските погранични земи. Ившам, заловен с ръце в меда, се правеше на покрусен и съсипан. Предложи да се пенсионира от всичките си постове и да се оттегли като отшелник в абатството „Сион“ на Темза. Аз се съгласих.

— Защо тук? — попита Корбет. — Защо не в някой друг манастир?

— Вероятно поради две причини. — Кралят направи жест с чаша в ръка към вратата. — И двете са свързани с нещо като изкупление. Ившам не беше затворник, а по-скоро принудителен гост. Бе получил строго нареждане да облече расото на послушник и никога да не напуска територията на „Сион“. Както казах, може би е мислил за изкупление. Става дума за брат Кътбърт Тънстол, видяхте го за кратко, брат-мирянин, който отговаря за параклиса на покойниците, намиращ се над килията на Ившам. Преди години той беше свещеник на „Сейнт Ботълф“ в Крипългейт — тогава, когато Бонифас Ипгрейв потърси убежище там. След изчезването на Ипгрейв, Ившам в своето високомерие, макар че лично той беше държал ключовете на църквата, обвини отец Тънстол. Обвини го пред епископа на Лондон; и не се задоволи с това; затвори Тънстол в дома му на хляб и вода, и нощ и ден изливаше гнева си върху него, докато му поразмина. Но в крайна сметка Тънстол беше съсипан. Той се отказа от църковния си имот и помоли да бъде приет тук като прост брат-мирянин. Според абата, когато Ившам пристигнал в „Сион“, коленичил в краката на Тънстол и го помолил за прошка. Дали я е получил или не, не знам. Абат Сарлоу твърди, че не личало Тънстол да се е трогнал, а Ившам странял от другите, излизал само за да се нахрани и проучвал ръкописите в манастирската библиотека.